Мат изгледа замислено чашата за зарове. Извади от джоба си златна андорска крона и я постави върху лавицата на шкафа. Следващата беше сребърна тарвалонска марка, после златна, и златна тайренска крона. Ханджията погледна монетите и алчно облиза устни. Мат прибави два иллиански сребърника и още една андорска крона и погледна кръглоликия ханджия. Той се поколеба. Мат посегна към монетите. Ханджията го изпревари.
— Може пък вие двамата да не раздразните много конете.
Мат се усмихна.
— Като стана дума за коне, каква цена искаш за твоите два? Със седлата и такъмите, разбира се.
— Конете си не продавам — отвърна мъжът, стиснал монетите до гърдите си.
Мат вдигна чашката със зарове и ги разбърка.
— Още два пъти по толкова срещу конете, седлата и такъмите. — Разтърси джоба на палтото си, за да се раздрънчат останалите монети и да покаже, че има с какво да покрие облога. — Едно мое хвърляне срещу по-доброто от твои две. — Едва не се разсмя, когато лицето на ханджията грейна от алчност.
Когато след малко Мат влезе в конюшнята, първата му работа беше да се огледа за чифт кафяви коне. Животните изглеждаха невзрачни, но бяха негови. Нуждаеха се от здраво чесане, но изглеждаха в добро състояние, при положение че всички коняри, с изключение на един, се бяха разбягали. Ханджията беше страшно възмутен от оплакванията им, че не им плащал достатъчно да преживеят, и му се струваше истинско престъпление това, че останалият се бе одързостил да му каже, че ще се прибере да се наспи у дома си, понеже много се бил уморил да върши работата и на другите трима.
— Пет шестици — промърмори Том зад гърба му. Погледът, с който обходи конюшнята, не издаваше особен ентусиазъм, по-скоро показваше, че го е очаквал. Прашинки проблясваха под лъчите на гаснещото слънце, провиращи се през притворените врати, а въжетата, предназначени за бали със сено, висяха като лозници от халките на таванските греди. Сеновалът горе тънеше в сумрак. — Когато той хвърли четири шестици и една петица втория път, си помисли, че със сигурност си загубил, както и аз. Напоследък не печелиш всяко хвърляне.
— Печеля достатъчно. — Мат беше не по-малко доволен, че не печели всеки път. Късметът си беше късмет, но колчем си спомнеше онази нощ, мравки пролазваха по гърба му. Въпреки това в един миг, докато разклащаше чашата със заровете, беше почти сигурен какви ще бъдат точките. Навън изтътна гръмотевица. Мат се покатери по стълбата и подвикна на Том:
— А ти искаше да спим навън в такава нощ.
Повечето сено беше на бали, наблъскани около външните стени, но имаше повече от достатъчно разпиляно, за да го струпа и да си направи постеля с наметалото отгоре. Том се появи на стълбата и измъкна два комата хляб и буца зеленясало сирене от кожената си торба. Ханджията — казваше се Джерал Флори — се беше разделил с храната срещу почти толкова монети, с колкото можеше да се кули един от конете му в по-мирно време. Нахраниха се, докато дъждът барабанеше по покрива, прокарвайки хапките с вода от манерките — Флори не можеше да им предложи вино на каквато и да било цена — и след като приключиха, Том измъкна кутията си, натъпка лулата е табак и запуфтя блажено.
Мат се беше изтегнал по гръб, гледаше в тавана и се чудеше дали дъждът ще спре до заранта — искаше да се отърве от проклетото писмо колкото се може по-скоро. И изведнъж чу някакво скърцане в конюшнята и надникна надолу.
Някаква слаба жена току-що бе вкарала една кола в конюшнята и сега сваляше наметалото си и мърмореше. Косата й беше оплетена на тънки плитчици, а копринената й рокля — светлозелена — беше изкусно извезана по гърдите. Личеше си, че роклята някога е била фина, но сега цялата беше изпокъсана и оцапана. Жената се почеса по гърба, продължавайки да си мърмори тихо, след което се забърза към вратите на конюшнята и ги затръшна, потапяйки конюшнята в мрак. Чу се шумолене, щракване и съсък и изведнъж в един фенер в ръцете й лумна пламъче. Тя се огледа, намери кука на пилона на една от яслите, окачи фенера и се напъха до кръста под свързания с въжета брезент, покриващ колата.
— Ха — каза тихо Том, без да вади лулата от устата си. — Можеше и да ни подпали, както щракна този кремък в тъмното.