— Галдриан — промълви Том. — Е, той вече е един мъртъв крал и няма да види повече фойерверки.
— Гилдията — изпъшка тя уморено. — Всички едва ли не ме винят, че съм виновна за войната в Кайриен, сякаш оная бедствена нощ в палатата е причинила смъртта на Галдриан. — Том направи гримаса. — Май повече не мога да остана тук — продължи тя. — Таммуз и тия другите волове скоро ще се свестят и може да кажат на войниците, че съм окрала това, дето си го направих сама. — Тя измери с очи Том и Мат, мръщейки се на споходилата я мисъл, а после като че ли взе решение. — Трябва да ви се отплатя, но нямам пари. Имам обаче нещо, което може би струва колкото злато. Ако не и повече. Я да видим какво ще кажете.
Мат и Том се спогледаха озадачено, докато тя бръкна под брезента на колата. „Бих помогнал на всеки, който може да си плати.“ Стори му се, че в сините очи на Том блесна алчна светлинка.
Алудра отдели един вързоп от многото като него — късо дебело руло от тежък намаслен плат — сложи го на сламата на пода, развърза каишките му и го разгъна. По дължината му преминаваха четири реда джобове, като джобовете от всеки ред бяха по-големи от предишния. Във всеки имаше напоен с восък хартиен цилиндър, голям колкото дълбочината на джоба, а от цилиндърчетата висяха черни конци, за да могат да се издърпат.
— Фойерверки — каза Том. — Знаех си. Алудра, не бива да правиш това. Можеш да продаваш от тези неща достатъчно, за да преживееш повече от десет дни в някой хубав хан и да се храниш добре всеки ден. Е, навсякъде другаде освен в Арингил.
Коленичила до разгънатата мазна ивица плат, тя изсумтя.
— Я млъкни, дъртако. — Грубо обръщение, но го изрече дружелюбно. — Аз ли не мога да проявя благодарност? Елате насам и внимавайте.
Мат приклекна до нея възхитен. Беше виждал фойерверки два пъти в живота си. Амбулантите ги донасяха в Емондово поле срещу висока цена за Селския съвет. Когато беше десетгодишен, се бе опитал да среже един, на да види какво има вътре, и беше предизвикал голяма суматоха. Бран ал-Вийр, кметът, го беше напляскал, Дорал Баран, тогавашната Премъдра, го беше натупала с тоягата си, а баща му го напердаши с каиша, когато се прибра вкъщи. Никой в селото не искаше да му говори цял месец, с изключение на Ранд и Перин, а и те предимно го коряха, че е голям глупак. Той посегна да пипне един от фойерверките, но Алудра го плесна по ръката.
— Казах, първо внимавайте! Тия най-малките, те само ще думнат, но нищо повече. — Бяха с размери колкото кутрето му. — Тези следващите, те правят дум и ярка светлина. Следващите гърмят, святкат и пускат много искри. Последните — те бяха дебели колкото палеца му — правят всичко това, но искрите им са многоцветни. Почти като нощно цвете, но не в небето.
„Нощно цвете?“ — учуди се Мат.
— С последните трябва много да внимавате. Разбирате ли, фитилът им е много дълъг.
— Аха — промърмори той. — Разбирам. Алудра изсумтя.
— Тъй. Недей да стоиш близо до никой от тях, но с тия, най-големите, като им запалиш фитила, бягаш надалеч. Схвана ли? — Тя енергично нави отново ивицата плат. — Можете да ги продадете, ако искате, или да ги използвате. Запомнете, никога не ги оставяйте близо до огън. Огънят ще ги взриви. Толкова много наведнъж могат да подпалят цяла къща. — Помота се, докато овърже каишките, после добави: — И още нещо, може би сте го чували. Да не вземете да срежете някой от тях, като някои глупаци, които искат да видят какво има вътре. Понякога онова, дето е вътре, щом го докосне въздух, гръмва и без огън. Може да си загубиш пръстите, а и цялата ръка.
— Чувал съм — отвърна Мат сухо.
Тя го изгледа намръщено, сякаш се чудеше дали все пак няма да го направи, след което най-после му връчи рулото.
— На. Сега трябва да си вървя преди тези пръчове да са се събудили. — Погледна към полуотворената врата и леещия се навън дъжд и въздъхна. — Може пък да намеря някое друго сухо място. Мисля да тръгна за Люгард утре. Тия шопари сигурно ще очакват да тръгна за Кемлин.
До Люгард беше още по-далеко от Кемлин и Мат изведнъж се сети за коравия й комат хляб. А им беше казала, че няма пари. Фойерверките нямаше да й купят храна преди да срещне някой, който да може да си ги позволи. Дори не беше и погледнала към златото и среброто, пръснало се от джобовете му, докато падаше. То проблясваше и искреше сред сламата под светлината на фенера. „Ах. Светлина, струва ми се, че не мога да я оставя да върви гладна.“ Той бързо насъбра в шепи колкото можа.