— Ъъ… Алудра? Виждаш, че имам много. Помислих си, че може би… — Протегна към нея шепите, пълни с монети. — Винаги мога да спечеля още.
Тя го погледна, а после се обърна към Том и се усмихна.
— Младок е още, а?
— Младок е — съгласи се Том. — И не е чак толкова лош, колкото му се ще да се представя. Понякога хич не е лош.
Мат изгледа двамата сърдито и отпусна ръцете си. Надигнала прътите на колата, Алудра я извъртя и тръгна да излиза, като изрита мимоходом Таммуз в ребрата. Той изстена.
— Бих искал да разбера нещо, Алудра — каза Том. — Как успя да запалиш фенера толкова бързо в тъмното?
Тя се спря на прага и му се усмихна през рамо.
— Искаш да ти кажа всичките си тайни ли? Може да съм благодарна, но не съм влюбена. Тази тайна дори и Гилдията не я знае, тя си е мое откритие. Но ще ти кажа следното. Когато се науча да ги правя така, че да действат добре, от тези клечици ще направя цяло състояние. — Наблегна цялата си тежест на прътите, изтегли колата под дъжда и скоро се стопи в нощта.
— Клечици? — каза Мат. Зачуди се дали странната жена е с всичкия си.
Таммуз отново изстена.
— Най-добре ще е да направим като нея, момче — каза Том. — Иначе ще трябва да избираме дали да срежем четири гърла, или да изкараме следващите няколко дни в обяснение пред гвардейците на кралицата. Тези тук ще ги насъскат срещу нас като нищо. И да ти кажа, има защо. — Един от спътниците на Таммуз се помръдна и измънка нещо неразбрано.
Докато съберат всичките си вещи и оседлаят конете, Таммуз вече бе седнал и се държеше за главата, другите също се разшаваха и застенаха.
Яхнал коня, Мат се загледа в поройния дъжд зад отворената врата.
— Проклет герой — изсумтя той. — Том, ако още веднъж видиш, че се каня да се правя на герои, изритай ме.
— А можеше ли да направиш нещо друго?
Мат го изгледа ядно, после дръпна качулката и опъна краищата на наметалото си върху дебелото руло, завързано зад седлото му. Колкото и да беше намаслен платът, малко повече защита от дъжда нямаше да навреди.
— Просто ме изритай!
Той сръга коня с пети и препусна в дъждовната нощ.
Глава 41
Ловджийска клетва
Докато „Снежната гъска“ се приближаваше към дългите каменни докове на Иллиан с прибрани платна и тласкана от дългите гребла, Перин стоеше до кърмата и наблюдаваше ятата дългокраки птици сред високата блатна трева, обкръжаваща почти отвсякъде големия залив. Разпозна малките бели жерави и предположи, че по-големите сини са им събратя, но повечето от останалите качулати птици — оперени в червено или розово — изобщо не беше виждал досега. Десетина вида чайки се рееха над пристанището, а някаква черна птица с дълъг остър клюн се носеше над самата вода и клюнът й пореше повърхността. Кораби, три-четири пъти по-дълги от „Снежната гъска“, стояха на котва край входа на пристанището, чакайки ред на кейовете. Малки рибарски лодки шетаха край блатата и теглеха мрежи.
Вятърът разнасяше остра миризма на сол и с нищо не облекчаваше жегата. Слънцето се беше смъкнало на запад, но все едно че още беше пладне. Въздухът беше влажен — другояче не можеше да се определи. Влажен. Носът му долови миризмата на прясна риба откъм лодките, на вмирисана риба и тиня от блатата и противната воня от двора за щавене на кожи на голото островче сред блатната трева.
Капитан Адарра промърмори тихо нещо зад гърба му, кормилният лост изскърца и „Снежната гъска“ леко промени курса си. Босоногите мъже с дългите весла крачеха така, сякаш не искаха да вдигат никакъв шум.
Перин се загледа към щавилницата, където мъже стържеха кожи, опънати върху дървени рамки, а други вадеха кожи от големи щерни с дълги прътове. Тъпчеха измитите кожи в бурета и после търкаляха буретата до дългата ниска сграда в края на работилницата; понякога кожите се връщаха в щерните и върху тях изливаха някакви течности от големи каменни корита. Тук сигурно произвеждаха на ден повече кожа, отколкото за цял месец в Емондово поле, а можеше да се види и друга щавилня на още едно островче, отвъд първото.
Не че толкова му бяха интересни корабите, рибарските лодки и работилниците за щавене на кожа, дори и птиците — въпреки че наистина се чудеше какви ли са онези с червените пера и широки клюнове, които ловяха риба във водата. Някои от тях, изглежда, ставаха за ядене, особено ако човек е гладен — но всичко друго беше по-добре, отколкото да поглежда какво става зад него на палубата на „Снежната гъска“.