Моарейн не беше проявила нито задоволство, нито недоволство, когато разбра, че Зарийн — „Няма да я нарека Файле, колкото и да иска да я наричат така! Тя не е никаква соколица!“ — е разбрала, че е Айез Седай, въпреки че може би малко се ядоса, че не й е казал. „Малко се ядоса. Нарече ме глупак, но само толкова. Тогава.“ Моарейн, изглежда, изобщо не се трогна от това, че Зарийн била Ловец на Рога. Но когато научи, че според момичето тъкмо те биха могли да я отведат до Рога на Валийр, когато научи, че той беше знаел и това, а не беше й го казал — Зарийн според него бе проявила прекалена словоохотливост пред Моарейн и по двата въпроса — синият й поглед стана толкова студен, че той се почувства като натъпкан в каца, пълна със сняг. Айез Седай не каза нищо, но го поглеждаше прекалено често и достатъчно пронизващо, за да може да се успокои.
Той се озърна през рамо и бързо извърна глава, за да се взре отново в речния бряг. Зарийн седеше, кръстосала крака, на палубата до завързаните между двете мачти коне — тесните й рязани поли почти се бяха разтворили — и се правеше, че разглежда покривите и кулите на приближаващия се град. Моарейн също гледаше към града, но от време на време се извръщаше и мярваше момичето с убийствения си поглед изпод дълбоката качулка на пелерината си. „Как може да я носи в тази жега?“ Собственото му палто беше разкопчано до долу и яката на ризата му беше развързана.
Зарийн посрещаше всеки поглед на Айез Седай с усмивка, но щом Моарейн извърнеше глава, преглъщаше и изтриваше с опаките на ръката потта от челото си.
Перин дори й се възхищаваше, че успява да докара тази усмивка, когато Моарейн я погледне. Беше много по-добре от това, което той можеше да постигне. Никога не беше виждал Моарейн толкова ядосана, но лично той предпочиташе да му изкрещи, да се скара, да направи всичко друго, но да не го поглежда така. „Светлина, може би не всичко друго!“ Може би все пак бе по-добре само да го гледа.
Лан седеше на носа и външно беше погълнат от грижи за меча си, но не правеше почти никакво усилие да прикрие насмешката си. Понякога устните му леко се извиваха, почти в усмивка. Перин не беше сигурен в това: от време на време му се струваше, че е просто сянка — сенките могат да направят и един чук да изглежда засмян. Всяка от двете жени си мислеше, че тя самата е повод за веселието му, но Стражникът, изглежда, изобщо не се притесняваше от нацупените физиономии, с които го поглеждаха.
Преди няколко дни Перин беше чул как Моарейн попита с леден глас Лан какво толкова му е смешно.
— Никога не бих ти се присмял, Моарейн Седай — бе й отвърнал той спокойно, — но ако наистина се каниш да ме отпратиш при Мирел, трябва да навикна да се смея. Чувам, че Мирел разказвала на Стражниците си шеги. Гайдин винаги трябва да се усмихват на остроумните закачки на държателките на връзките им; а ти доста рязко ми подхвърляш закачки, над които да се смея, нали? Може би все пак ще решиш да остана с теб в края на краищата. — Тя го изгледа с поглед, който би приковал всеки друг мъж на мачтата, но Стражникът дори не примигна. Сравнена с Лан, стоманата изглеждаше като калай.
Когато Моарейн и Зарийн се съберяха на палубата, екипажът се залавяше с работата си в пълна тишина. Капитан Адарра държеше главата си клюмнала на една страна и имаше вид на човек, на когото никак не му се иска да слуша това, което чува. Заповедите си даваше шепнешком, вместо да крещи, както отначало. Вече всички знаеха, че Моарейн е Айез Седай, и освен това всички знаеха, че е недоволна. Перин веднъж се бе въвлякъл в двубой по надвикване със Зарийн и не беше сигурен кой от двамата произнесе думите „Айез Седай“, но така или иначе, целият екипаж го знаеше, „Проклета жена!“ Не беше сигурен дали има предвид Моарейн, или Зарийн. „Ако тя е соколицата, каква ли ще е ястребицата? Светлина! Не! Никаква соколица не е тя, и точка!“ Единственото добро нещо за него в цялата тази история беше, че при наличието на Айез Седай, от която да се безпокоят, никой от екипажа повече не поглеждаше очите му.
Лоиал не се мяркаше никъде. Огиерът се скриваше в тясната си каюта винаги когато Моарейн и Зарийн се окажеха заедно горе — твърдеше, че работел върху бележките си. Излизаше на палубата само през нощта, за да пуши лула. Перин не разбираше как понася жегата — дори Моарейн и Зарийн за него бяха по-лесни за изтърпяване, отколкото да си под палубата.
Той въздъхна и продължи да се взира към Иллиан. Градът, към който се приближаваше корабът, беше голям — колкото Кайриен или Кемлин, единствените два големи града, които беше виждал досега — и се издигаше сред просторни блата, обхващащи мили наоколо: приличаха на огромна равнина с полюшващи се треви. Иллиан нямаше никакви крепостни стени, а сякаш се Състоеше само от кули и дворци. Сградите бяха от светъл камък освен някои, които, изглежда, бяха варосани, но камъкът биваше бял, сив, червеникав и с всякакви оттенъци на зеленото. Дългите кейове присланяха много кораби, пред повечето от които „Снежната гъска“ изглеждаше като джудже, и гъмжаха от хора. Имаше и корабостроителници, от другата страна на града, в които се виждаха кораби в различно състояние, от скелети с дебели дървени греди за ребра до почти готови да бъдат пуснати на вода в пристанището.