Може би Иллиан щеше да се окаже достатъчно голям, за да задържи вълците настрана. Те със сигурност не можеха да ловуват из тия блата. „Снежната гъска“ беше надбягала вълците, които го бяха следвали от планините. Сега той боязливо посегна към тях с ума си и… не усети нищо. Странно усещане за празнота, при положение че тъкмо това беше искал. Сънищата му си бяха негови — в по-голямата си част — след първата нощ. Моарейн го бе попитала за тях с хладен тон и той и беше казал истината. На два пъти се бе озовал в онзи странен вълчи сън и двата пъти Скокливец се бе появил и го беше извел, казвайки му, че все още е твърде млад, твърде нов. Какво бе разбрала Моарейн от това, нямаше представа, но не му каза нищо, освен да е нащрек.
— Много съм си добре — беше й изръмжал той. Беше почти привикнал с това, че Скокливец е мъртъв и същевременно не е, поне във вълчия сън.
От кораба хвърлиха въжета към брега. Докато ги завързваха на каменните пилони на кея, слабичкият капитан се разшава енергично и свирепо зашепна на екипажа. Окачиха макари да прехвърлят животните на брега. Черният боен кон на Лан се разрита и за малко да счупи макарата, която го издигаше. За огромния рунтав кон на Лоиал се наложи да използват две.
— Голяма чест — прошепна Адарра на Моарейн с почтителен поклон, докато тя пристъпваше по широките дъски, отвеждащи към кея. — Голяма чест, че ви служих, Айез Седай. — Тя слезе на брега, без да го поглежда, скрила лице под качулката си.
Лоиал се появи чак когато всички бяха слезли на кея, помъкнал големите си дисаги и навитото одеяло и наметалото си.
— Не разбрах, че сме пристигнали — избоботи той без дъх. — Тъкмо препрочитах своите… — Гласът му заглъхна, след като погледна към Моарейн. Цялото й внимание изглеждаше погълнато от действията на Лан, който оседлаваше Алдийб, но ушите на огиера потрепнаха като на нервен котарак.
„Бележките му — помисли си Перин. — Някой ден трябва да видя какво ли е записал за всичко това.“ Нещо го погъделичка по врата и той подскочи цяла стъпка нагоре, преди да осъзнае, че му е замирисало на чисти дъхави треви сред омесените миризми на подправки, катран и воня от пристанището.
Зарийн разшава пръсти и ги погледна усмихнато.
— Щом мога да постигна това само с едно почесване с пръстите си, селянче, колко ли би подскочил, ако бях…
Бяха започнали малко да го уморяват разсъжденията за тези нейни погледи. „Може и да е хубава, но ме гледа така, както аз гледам на някое сечиво, с което никога не съм си служил, и се мъча да отгатна как е направено и какво му е предназначението.“
— Зарийн. — Гласът на Моарейн беше хладен, но спокоен.
— Казвам се Файле — отвърна твърдо Зарийн и за момент, с малко възголемия си нос, наистина заприлича на сокол.
— Зарийн — повтори Моарейн още по-твърдо. — Време е пътищата ни да се разделят. Ще намериш по-добър улов на друго място, и по-безопасен.
— Не смятам — заяви Зарийн твърдо. — Един Ловец трябва да следва дирята, която е видял, а никой Ловец не би изпуснал дирята, която вие оставяте. И съм Файле. — Малко го развали накрая, като преглътна, но все пак не примигна, когато срещна очите на Моарейн.
— Сигурна ли си? — попита тихо Моарейн. — Сигурна ли си, че няма да промениш намеренията си… Соколице?
— Няма. Нито вие, нито вашият каменолик Стражник можете да ме спрете. — Зарийн се поколеба, след което добави замислено, сякаш решила да бъде съвсем откровена: — Поне няма нищо, което вие ще направите, за да ме спрете. Знам нещичко за Айез Седай; знам въпреки всичките приказки, че има някои неща, които не бихте ми направили. А не вярвам, че каменоликият ще направи това, което трябва, за да ме откаже.