— Съвсем ли си сигурна? — промълви тихо Лан и изражението му не се промени, но Зарийн отново преглътна.
— Няма нужда да я плашиш, Лан — каза Перин. С изненада се усети, че гледа Лан сърдито.
Погледът на Моарейн накара и двамата да замълчат.
— Ти си убедена, че знаеш какво една Айез Седай няма да направи, така ли? — Изрече го по-тихо от и отпреди. Усмивката й никак не беше мила. — Щом искаш да тръгнеш с нас, чуй какво трябва да направиш. — Веждите на Лан трепнаха от изненада; двете жени се гледаха една друга като сокол и мишка, но този път не Зарийн беше соколът. — Ти ще се закълнеш в своята Ловджийска клетва да правиш това, което ти казвам, да ми се подчиняваш и да не ни оставяш. Разбереш ли повече от това, което ти се полага, за нашата работа, няма да допусна да попаднеш в грешни ръце. Запомни го наистина, момиче. Ще се закълнеш да действаш като една от нас и да не вършиш нищо, което би застрашило нашата цел. Няма да задаваш въпроси нито накъде отиваме, нито защо; ще се задоволяваш с това, което аз реша да ти кажа. Във всичко това ще се закълнеш, или ще останеш тук, в Иллиан. И няма да напуснеш това блато, докато аз не се върна да те освободя, дори това да отнеме целия ти живот. В това аз ти се заклевам.
Зарийн извърна глава притеснена, поглеждайки Моарейн с едно око.
— И мога да ви придружа, ако се закълна? — Айез Седай кимна. — И ще стана една от вас, също като Лоиал и каменоликия? Но не мога да задавам въпроси. А те могат ли да задават въпроси? — Моарейн, изглежда, загуби част от търпението си. Зарийн се поизправи и вдигна високо глава. — Много добре тогава. Кълна се в името на своята клетва, която положих като Ловец. Ако я наруша, ще съм нарушила и двете. Заклевам се!
— Готово — каза Моарейн и докосна челото й. Зарийн потръпна. — След като ти ни я доведе, Перин, поемаш я под своя отговорност.
— Под моя ли? — изрева той.
— Не съм ничия отговорност, сама отговарям за себе си! — почти извика Зарийн.
Айез Седай продължи също толкова сурово, все едно че не бяха си отворили устата.
— Изглежда, че си намерил сокола на Мин, тавирен. Опитах се да я откажа, но изглежда, че ще каца на рамото ти, каквото и да направя. Шарката ти затъкава бъдеще, по всичко личи. Но запомни следното: ако ми се наложи; ще изтръгна нишката ти от Шарката. И ако момичето застраши онова, което трябва да бъде, ще споделиш съдбата й.
— Не съм молил да идва с нас! — възрази Перин. Моарейн спокойно се качи на Алдийб и нагласи пелерината си по седлото на бялата кобила. — Не съм молил за нея! — Лоиал го изгледа със свити рамене и изломоти нещо неразбрано. Но несъмнено за това колко е опасно да ядосваш една Айез Седай.
— Ти си тавирен? — попита Зарийн невярващо. Очите й пробягаха по грубите му селски дрехи и се спряха на жълтите му очи. — Е, може би. Каквото и да си, тя те заплашва също като мен. Коя е тази Мин? Какво иска да каже с това, че съм щяла да ти кацна на рамото? — Лицето й се стегна. — Само да се опиташ да ме направиш своя отговорност, ще ти отрежа ушите. Чу ли ме?
Изкривил лице, той пъхна лъка под каишките на седлото на хълбока на Стъпко и се качи на коня. Дорестият, отпочинал след няколкото дни на кораба, живна, оправдавайки името си, докато Перин не го укроти с твърда ръка и потупване по врата.
— Не си струва да ти отговарям — изръмжа той. „Проклетата Мин й го е казала! Светлината да те изгори, Мин! И теб да изгори, Моарейн! И Зарийн!“ Не помнеше Ранд и Мат да са се оставяли жените да ги ръчкат от всички страни. Нито себе си, преди да напусне Емондово поле. Нинив беше единствената, която го хокаше понякога. И госпожа Люхан, разбира се — тя ръчкаше и него, и майстор Люхан навсякъде освен в ковачницата. И Егвийн някак все успяваше да се налага, макар да го правеше главно с Ранд. Виж, госпожа ал-Вийр, майката на Егвийн, все се усмихваше, но като че ли и при нея накрая всичко ставаше така, както тя иска. А Женският кръг непрекъснато заничаше зад гърба на всеки.
Той изръмжа недоволно, пресегна се и хвана Зарийн под мишницата; тя изграчи и за малко да изтърве вързопа си, когато я повдигна и я метна отзад на седлото.
— Моарейн ще трябва да ти купи кон — промърмори той. — Не можеш да вървиш пеш по целия път.
— Силен си, ковачо — каза Зарийн, разтривайки мишницата си, — но аз не съм парче желязо. — Размърда се и намести вързопа си между двамата. — Мога и сама да си купя кон, ако ми потрябва. По целия път докъде?
Лан вече яздеше към града заедно с Моарейн и Лоиал след тях. Огиерът погледна през рамо към Перин.