— Никакви въпроси, забрави ли? И името ми е Перин, Зарийн. Не съм нито „ковачо“ нито каквото и да е друго. Перин. Перин Айбара.
— А моето е Файле, рунтавел.
Стиснал зъби, той сръга Стъпко и се понесе след другите. На Зарийн се наложи да обгърне кръста му с ръце, за да не падне. Стори му се, че чу смеха й.
Глава 42
„Укротяването на язовеца“
Градската шумотевица, която Перин си спомняше от Кемлин и Кайриен, бързо заглуши смеха на Зарийн, доколкото изобщо имаше такъв. Звуците тук бяха някак по-различни, по-провлечени и в по-други тонове, но си бяха и същите. Ботуши, колелета и подкови върху груби, неравни улични камъни, скърцане на главини на каруци и волски коли, музика, песен и смях, леещи се откъм ханове и кръчми. Гласове. Жужене на гласове, все едно че си беше пъхнал главата в гигантски кошер. Голям град, гъмжащ от живот.
Откъм една странична уличка дочу удряне на чук върху наковалня и несъзнателно помръдна рамене. Липсваше му чукът и щипците в ръцете, нажеженият до бяло метал, хвърлящ искри, докато ударите му го оформят. Ковашките звуци заглъхнаха зад гърба му, погребани под тропота на коли и фургони и непрестанното бърборене на дюкянджии и хора по улицата. Миризмите на хора и коне, на готвено и печен хляб, и стотиците миризми, които намираше за присъщи на градовете, се наслояваха над миризмата на блато и солена вода.
Изненада се първия път, когато стигнаха до мост сред самия град — дълга каменна дъга над воден път, широк не повече от тридесет крачки — но при третия мост разбра, че Иллиан се кръстосва от не по-малко канали, отколкото улици, и че мъжете, тласкащи с дълги пръти натоварени баржи, са толкова начесто, колкото тези, които плющяха с камшици, за да придвижат тежките си фургони. Сред уличните тълпи се движеха носилки с навеси и по някоя и друга лъскава карета на някой заможен търговец или благородник, с герба на Дома, изрисуван пищно на вратите. Много от мъжете тук носеха странни бради, с оголени горни устни, докато жените, изглежда, предпочитаха шапки с широки периферии и прикрепени към тях шалове, увити на вратовете им.
Веднъж пресякоха площад, проснал се върху много акри земя, обкръжен от огромни колони от бял мрамор, високи поне петнадесет разтега и дебели по два разтега, които не поддържаха нищо друго освен венци от гравирани в камък маслинови клони на върха на всяка. От двете страни на площада се издигаха два огромни бели палата с пищни колонади и ефирни тераси, стройни кули и червени покриви. Всеки от дворците беше като огледален образ на другия, но след малко Перин забеляза, че единият е мъничко по-малък от другия във всяко отношение — дори кулите му бяха сякаш с една стъпка по-ниски.
— Кралският дворец — обади се Зарийн зад гърба му. — И Великата зала на Съвета. Според преданията първият крал на Иллиан заявил, че Съветът на деветимата може да има какъвто палат пожелаят, стига да не се опитват да си строят по-голям от неговия. Така че Съветът уподобил кралския дворец съвсем точно, само с по една стъпка по-малък на височина и ширина. Оттогава в Иллиан е все така: Кралят и Съветът на деветимата воюват помежду си, а Съборната с него и с тях едновременно, и докато се занимават със своите битки, хората си живеят както си искат. Не е най-лошият начин на живот, ако човек трябва да е вързан към един град. Ти, ковачо, предполагам, би искал да знаеш също така, че това е площадът на Таммуз, където аз положих Ловджийската клетва. Смятам да престана да те уча засега, инак никой няма да забележи сламата в косата ти.
Перин стисна език зад зъбите си с усилие и оттук нататък се постара да не се заглежда повече така открито. Никой, изглежда, не взимаше Лоиал за кой знае каква забележителност; малцина го поглеждаха повторно, дори малките дечица, които подтичваха възбудени наоколо. Изглеждаше, че огиерите не са непозната гледка в Иллиан. Никой от населението не обръщаше внимание на жегата и влагата също така.
Лоиал като че ли не беше много доволен от човешкия прием. Дългите му вежди клюмнаха чак до бузите и ушите му клепнаха унило, въпреки че Перин не беше сигурен дали това не е от въздуха. Собствената му риза се беше залепила на гърба му от пот и влага.
— Да не се боиш, че ще намериш тук други огиери, Лоиал? — попита той. Усети как Зарийн се размърда на гърба му и се изруга наум за развързания си език. Беше се наканил да казва на тази жена по-малко и от онова, което Моарейн смяташе да й споделя. Така, може би, щеше да я отегчи достатъчно, че да я принуди да ги остави. „Стига Моарейн да я остави да се махне сега. Да ме изгори дано, не искам една проклета соколица да ми е кацнала на рамото, даже и да е хубава.“