Докато се взираше в суровата околност, кръг тъмнина отведнъж загърна част от върхарите; не можеше да определи дали тъмнината легна пред лицето му, или между него и околните висини, но можеше да вижда смътно през нея, отвъд Мат разклащаше чаша със зарове. Противникът му се взираше в Мат с огнени очи. Мат, изглежда, не виждаше мъжа, но Перин го позна.
— Мат! — извика той. — Това е Баал-замон! О Светлина, Мат, ти хвърляш зарове със самия Баал-замон!
Мат хвърли и заровете се завъртяха, и гледката изчезна, и тъмният кръг отново се превърна в планински върхове.
— Скокливец! — Перин бавно се извърна и се огледа във всички посоки. Дори погледна към небето — „Та той вече може да лети!“ — където се струпваха облаци, носещи дъжд, който земята далече под зъбера щеше да изпие още щом паднеше. — Скокливец!
А сред облаците се заформи мрак, дупка към някъде другаде. Егвийн, Нинив и Елейн стояха там и се взираха в една метална клетка с вдигната врата, придържана от тежка пружина. Вратата изщрака и се спусна зад тях. Жена с коса на много тънки плитки им се изсмя, и друга жена, цялата в бяло. Дупката в небето се затвори и останаха само облаци.
— Къде си, Скокливец? — извика той. — Трябваш ми! Скокливец!
И вълкът се появи, просветна на върха на зъбера, сякаш бе кацнал от по-високо.
„Опасно. Предупреден си, Млади бико. Много млад. Още много нов.“
— Трябва да разбера, Скокливец. Ти каза, че имало неща, които трябва да видя. Трябва да видя още, да узная още. — Поколеба се, сещайки се за Мат, за Егвийн, за Нинив и Елейн. — Странните неща, които виждам тук. Те истински ли са? — Посланието на Скокливец му се стори мудно, като че беше толкова просто, че вълкът не можеше да проумее необходимостта да го обясни, нито как. Най-сетне, нещо макар, стигна до него.
„Което е истина, не е истина. Което не е истина, е истина. Плътта е сън, а сънищата имат плът.“
— Това нищо не ми казва, Скокливец. Не разбирам. — Вълкът го погледна така, сякаш му беше казал, че не разбира защо водата е мокра. — Ти каза, че трябва да видя нещо и ми показа Баал-замон и Ланфеар.
„Сърцезъбия. Лунната ловджийка.“
— Защо ми ги показа, Скокливец? Защо трябваше да ги видя?
„Иде Последният лов.“ Тъга изпълни посланието, и чувство за неизбежност. „Каквото ще бъде, трябва да бъде.“
— Не разбирам! Последният лов? Какъв Последен лов? Скокливец. Сивите дойдоха снощи да ме убият.
„Немъртвите са дошли за теб?“
— Да! Сиви човеци! Преследват мен! И пред хана бе идвал мракохрът! Искам да разбера защо ме преследват.
„Братя на Сянката?“ Скокливец се присви и се огледа на всички страни, сякаш очакваше ненадейна атака. „Отдавна не сме виждали Братята на Сянката. Трябва да се махнеш, Млади бико. Голяма опасност! Бягай от Братята на Сянката!“
— Защо са тръгнали подир мен, Скокливец? Ти го знаеш. Знам, че го знаеш!
„Бягай, Млади бико.“ Скокливец подскочи и предните му лапи се опряха в гърдите, на Перин, избутаха го през ръба на зъбера. „Бягай от Братята на Сянката.“
Докато падаше, вятърът засвири в ушите му. Скокливец се беше надвесил към него от ръба на зъбера.
— Защо, Скокливец? — извика той. — Кажи защо!
„Иде Последният лов.“
Щеше да се удари. Знаеше го. Земята се приближаваше стремглаво и той се напрегна да посрещне съкрушителния сблъсък, който…
Сепна се събуден, зяпнал в свещта, примигваща на масичката до леглото. Разтърсваха я мълнии в прозорците и гръмотевичният тътен.
— Какво искаше да ми каже с този „Последен лов“? — изломоти той. „Но не съм палил никаква свещ.“
— Сам си говориш. И се мяташ насън.
Перин подскочи и се изруга наум, че не бе забелязал уханието на треви във въздуха. Зарийн седеше на трикрако столче в края на светлия кръг, опряла лакът на коляното си и брадичка върху юмрука си и го гледаше.
— Ти си тавирен — промълви тя, сякаш изброявайки на пръсти. — Каменоликият смята, че тези твои странни очи могат да видят неща, които неговите не могат. Сивите хора искат да те убият. Пътуваш с Айез Седай, със Стражник и огиер. Освободи един затворен в клетка айилец и изби Бели плащове. Кой си ти, селянче? Преродения Дракон? — Гласът й подсказваше, че това е най-глупавото нещо, за което може да се сети, но той се размърда смутено. — Който и да си, големи — добави тя, — малко повече ум няма да ти е излишен.