Дъждът бе прогонил хората от улиците и каналите, тъй че нямаше кой да ги види, но каменната настилка беше хлъзгава и това правеше хода на конете труден и неравен. Докато стигнат Маредонския път, широко шосе, водещо на север през блатата, пороят започна да затихва. Все още тътнеха гръмотевици, но някъде далече зад тях, може би над морето.
На Перин му се стори, че май са извадили късмет. Дъждът се бе задържал достатъчно, за да прикрие заминаването им, но сега, изглежда, им предстоеше ясна нощ за езда. Сподели го, но Лан поклати глава.
— Мракохрътите най обичат ясните лунни нощи, ковачо, и най-малко дъжда. Една хубава гръмотевична буря ги държи настрана. — Сякаш послушал думите му, дъждът утихна до лек ромон. Перин и Лоиал изпъшкаха зад гърба на Стражника.
Шосето и блатото свършваха на едно място, на около две мили от града, но макар и не толкова равен, пътят продължаваше, леко възвивайки на изток. Облачната вечер преля в нощ, мъгливият дъждец продължаваше да ромони. Моарейн и Лан поддържаха стабилен ход и групата яздеше бързо. Конските копита пляскаха в локвите по пътя. Луната проблясваше през междините сред облаците. Около тях започнаха да се издигат ниски хълмове, все по-често се появяваха дървета. Перин си помисли, че сигурно скоро ще стигнат гора, но не можа да реши дали това му харесва. Гората щеше да ги прикрие от преследвачи; но гората можеше и да осигури на преследвачите лесен подстъп, преди да са ги усетили.
Зад тях се чу далечен вой. За миг му се стори, че е вълчи, и сам се изненада, когато се пресегна към вълчия ум, преди воят да престане. После воят се повтори и той разбра, че не е вълк. Други му отвърнаха, все на мили далече назад, злокобно виене, таящо кръв и смърт, зовящо кошмари. За негова изненада, Лан и Моарейн забавиха ход и Айез Седай заоглежда обгърнатите от нощта хълмове.
— Далече са — каза младежът. — Няма да ни догонят, ако продължим.
— Мракохрътите ли? — промълви Зарийн. — Това мракохръти ли бяха? Сигурна ли сте, че не е Дивият лов, Айез Седай?
— Той е — отвърна Моарейн. — Точно това е.
— Не можеш да надбягаш мракохрътите, ковачо — каза Лан, — дори и на най-бързия кон. Винаги трябва да се изправиш срещу тях и да ги избиеш, иначе ще те погубят.
— Можех аз да си остана в стеддинга, знаете ли — измънка Лоиал. — Мама можеше вече да ме е оженила, но никак нямаше да е лош живот. Книги колкото искаш. Не биваше да излизам Навън.
— Там — каза Моарейн и посочи една висока гола могила вдясно от тях. Доколкото Перин можеше да види, на повече от двеста разкрача около нея нямаше никакви дървета, а дори и отвъд нея бяха много нарядко. — Трябва да видим идването им, за да се надяваме на някакъв шанс.
Тънкият злокобен вой на мракохрътите отново се надигна, този път по-близо, но все още далечен.
Докато се изкачваха по склона на могилата, конските копита затракаха по камъни, полузаровени в земята и хлъзгави от дъжда. Според Перин твърде много от тях бяха с квадратна форма, за да са естествени. На върха слязоха от седлата около нещо, което отначало им заприлича на нисък закръглен балван. Луната се промуши през една междина и той се озова срещу прояден от вятър и влага каменен лик, дълъг два разкрача. Женско лице, ако се съдеше по дължината на косата. Под дъжда лицето сякаш плачеше.
Моарейн слезе и застана встрани, откъм приближаващия се многогласен вой. Потънала в сянка, загърната и скрита под качулката фигура. Дъждът, стичаш се по намаслената й пелерина, поглъщаше лунната светлина.
Лоиал поведе коня си да погледне изваянието отблизо и се наведе, за да опипа чертите по камъка.
— Струва ми се, че е била огиерка — каза най-сетне той. — Но това не е стар стеддинг. Щях да го почувствам. Всички ние го чувстваме. А щеше да ни спаси от тварите на Сянката.
— Вие двамата какво сте зяпнали? — Зарийн присви очи към скалата. — Какво е това? Коя е тази?
— Много държави са се издигали и пропадали след Разрушението — каза Моарейн, без да се обръща. — Някои не са оставяли нищо повече от имена и по някоя пожълтяла страница, или неясни черти по окъсана карта. Дали ние ще оставим поне толкова? — Смразяващият кръвта вой отново се надигна, още по-близо. Перин се опита да пресметне скоростта на мракохрътите и си помисли, че Лан беше прав: конете, в края на краищата, нямаше да могат да ги надбягат. Нямаше да чакат дълго.
— Огиере — каза Лан, — ти и момичето дръжте конете. — Зарийн понечи да възрази, но той подкара коня си към нея. — Твоите ножове няма да са много полезни тук, момиче. — Извади меча си и той проблесна на лунната светлина. — Дори това ще е последната утеха. Ако се съди по звука, са десетина, не един. Твоята работа е да задържиш конете да не побегнат, когато надушат мракохрътите. Дори Мандарб не обича тази миризма.