Ако мечът на Стражника беше безполезен, какво ли щеше да помогне секирата? Перин изпита известно облекчение от това, макар да бяха твари на Сянката; нямаше да му се налага да я използва. Измъкна дългия си лък изпод ремъците на седлото на Стъпко и каза:
— Може би това ще свърши някаква работа.
— Опитай, ако искаш, ковачо — каза Лан. — Не умират леко. Може пък и да убиеш един.
Перин извади нова тетива от кесията си, мъчейки се да я заслони от дъжда. Покриващият я пласт от пчелен восък беше тънък и не бе достатъчна защита срещу продължителна влага. Той запъна лъка между краката си, лесно го огъна и намести бримките на тетивата в роговите извивки в краищата му. Когато се изправи, мракохрътите вече се виждаха.
Тичаха като коне в галоп и когато ги видяха, увеличиха скоростта си. Не бяха нищо повече от десет големи силуета, тичащи в нощта, промъкващи се сред пръснатите в падините дървета, и той измъкна от колчана една от стрелите си с широко острие, сложи я на тетивата, но не я изстреля. Съвсем не беше най-добрият стрелец в Емондово поле, но сред младежите го надминаваше единствено Ранд.
Реши да стреля на триста разкрача. „Глупак! Трудно би улучил от това разстояние дори неподвижна цел. Но ако чакам, както се движат…“ Пристъпи за всеки случай до Моарейн, но надигна лъка — „Трябва само да си представя, че онази движеща се сянка не е нищо повече от едно голямо куче“, — дръпна гъшите перца до ухото си и пусна стрелата. Сигурен беше, че улучи най-близката сянка, но единственият резултат беше ръмжене. „Няма да подейства. Много бързо се движат!“ Извади втора стрела. „Защо не правиш нищо, Моарейн?“ Вече виждаше очите им, блестящи като сребро, зъбите им лъщяха като гладка стомана. Черни като самата нощ и големи като телета, те се носеха към него притихнали, зажаднели за смърт. Вятърът носеше миризма като от изгоряла сяра; конете зацвилиха страховито, дори бойният кон на Лан. „Огън да те гори, Айез Седай, направи нещо!“ Отново пусна стрела и най-предният мракохрът се спъна за миг, но продължи напред. „Могат да умират!“ Отново стреля и водещият мракохрът залитна, олюля се и после падна, но докато рухваше, Перин усети мигновено отчаяние. Един беше свален, но останалите девет вече бяха преодолели две трети от разстоянието; като че ли бягаха все по-бързо, като сенки, носещи се по земята. „Още една стрела. Време за още една, може би, а после секирата. Огън да те гори, Айез Седай!“ Отново стреля.
— Сега — каза Моарейн, докато той пускаше опънатата тетива. Въздухът между ръцете й се възпламени и се понесе срещу мракохрътите, раздирайки нощта. Конете изцвилиха и се изправиха на задните си крака, мъчейки се да се освободят.
Перин вдигна бързо ръка над очите си да ги защити от изгарящия, нажежен до бяло блясък, от жегата, като от отворена врата на ковашка пещ; сред мрака внезапно грейна пладне и се стопи. Когато свали ръка, пред очите му заблещукаха искрици и бледият, чезнещ образ на понеслия се в мрака пламък. На мястото на мракохрътите нямаше нищо освен забулената в нощ земя и тих дъждовен ромон. Единствените движещи се сенки ги хвърляха реещите се под луната облаци.
„Мислех, че ще хвърли огън по тях или ще предизвика мълния, но това…“
— Какво беше това? — попита той хрипливо.
Моарейн продължаваше да се взира към Иллиан, сякаш можеше да види нещо в тази тъмница.
— Сигурно не е видял — промълви тя, почти на себе си. — Далече е и ако не е гледал, сигурно не е забелязал.
— Кой? — настоя Зарийн. — Самаил ли? — Гласът й малко трепереше. — Вие казахте, че е в Иллиан. Как може да види нещо тук? Какво направихте?
— Нещо забранено — отвърна ледено Моарейн. — Забранено с оброци почти толкова силни, колкото Трите клетви. — Тя взе поводите на Алдийб от ръцете на момичето и потупа кобилата по шията да я успокои. — Нещо, което не е използвано почти от две хиляди години. Нещо, за което могат да ме усмирят дори само защото го знам.
— Може би… — плахо избоботи Лоиал. — Може би да вземем да си тръгваме? Може да има още.
— Не мисля — отвърна Айез Седай, докато се качваше на седлото. — Той не би пуснал две глутници наведнъж, дори и да имаше. Те биха се обърнали една срещу друга, вместо срещу плячката си. А аз смятам, че не ние сме главната им плячка, иначе той щеше да дойде лично. Ние бяхме… непредвидена неприятност за него, струва ми се — тонът й беше спокоен, но си личеше, че не й харесва да я подценяват — и може би нещо допълнително, което да хвърли в торбата си за уловен дивеч, ако не бяхме се оказали такава досадна неприятност. Въпреки това никак не е хубаво да оставаме по-близо до него, отколкото се налага.