— Ранд ли? — попита Перин. Почти усети как Зарийн наостря уши, за да чуе. — Щом не е гонил нас, Ранд ли е?
— Може би — отвърна Моарейн. — Или Мат. Не забравяй, че той също е тавирен и че той наду Рога на Валийр.
Зарийн ахна задавено.
— Някой е надул Рога? Някой вече го е намерил?
Айез Седай не й обърна внимание, а се наведе да се взре в очите на Перин, в лъскавото им злато, в което блестеше мрак.
— Събитията отново ме изпреварват. Това не ми харесва. Не би трябвало никак да ти харесва и на теб. Ако събитията те изпреварят, могат да те стъпчат, както и целия останал свят заедно с теб.
— Все още ни чакат много левги до Тийр — намеси се Лан. — Предложението на огиера е добро. — Вече се беше метнал на седлото.
И само след миг Моарейн вече се спускаше по склона на могилата. Перин взе юздите на Стъпко от Лоиал. „Светлината да те изгори дано, Моарейн! Все някъде ще намеря някои отговори!“
Облегнат на един паднал дънер, Мат се радваше на топлината на огъня — дъждовете се бяха отнесли на юг още преди три дни, но той все още се чувстваше просмукан от влага — и при все това в момента почти не забелязваше танцуващите пред очите му пламъци. Взираше се замислено в намазания с восък цилиндър в ръката си. Том беше погълнат в настройването на лютнята си и мърмореше тихо нещо за дъжда и влагата, без дори да поглежда към Мат. В храсталака около тях свиреха щурци. Останали по залез между две села, двамата бяха избрали този шубрак встрани от пътя. Две нощи се бяха опитвали да си платят стая за през нощта и двата пъти фермерите бяха насъсквали кучетата си срещу тях.
Мат извади ножа си от канията и се поколеба. „Късмет. Взривява се само понякога, така каза тя. Късмет.“ Колкото можеше по-внимателно, той плъзна острието на ножа по дължината на тръбичката. Наистина беше тръбичка, и то хартиена, както си беше мислил — след пускането на фойерверки на село, у дома, беше намирал късчета хартия по земята — пластове хартия, но това, което изпълваше вътрешността, бе нещо, което приличаше на прах, или по-скоро на малки сиво-черни песъчинки и прах. Разтри ги в шепата си с един пръст. „Как, в името на Светлината, някакви песъчинки може да избухват?“
— Светлината да ме изгори! — изрева Том и напъха лютнята в калъфа й, сякаш да я предпази от онова, което държеше Мат. — Ти да ни убиеш ли се опитваш, момче? Не си ли чувал, че тия неща избухват десет пъти по-силно на въздух, отколкото в огън бе, момче? Само работите на Айез Седай ся по-опасни от фойерверките.
— Може би — отвърна Мат. — Но Алудра хич не ми приличаше на Айез Седай. Същото си го мислех и за часовника на майстор ал-Вийр — че трябва да е работа на Айез Седай, — но когато веднъж го отворих, видях, че е пълен с някакви метални колеленца. — При този спомен той се размърда неловко. Тогава го беше спипала госпожа ал-Вийр, с Премъдрата, баща му и самия кмет зад гърба й, и никой не щеше да повярва, че е искал само да погледне — „А можех да ги сглобя отново.“ — Мисля, че Перин можеше да го направи, ако беше видял онези колелца, пружинки и не знам още какво.
— Сигурно ще се изненадаш, момко — каза сухо Том. — Дори един лош часовникар е доста богат човек, при това си го заслужават. Но един часовник все пак не избухва в лицето ти!
— Нито пък това. Все едно, сега то е безполезно. — Той подхвърли шепа хартийки и малко песъчинки в огъня пред Том. Песъчинките просветнаха й изсъскаха, усети се кисела миризма.
— Ама ти наистина се опитваш да ни убиеш. — Гласът на Том, колеблив отначало, се извиси напрегнато. — Виж, ако много държа да умра, ще вляза в кралския палат, когато стигнем в Кемлин, и ще ощипя Мургейз! — Дългите му мустаци щръкнаха. — Не прави това повече!
— Видя ли, че не избухна бе, човек — каза Мат, загледан намръщено в огъня. Бръкна в промазаното платнено руло от другата страна на дънера и измъкна фойерверк с по-голям размер. — Чудно защо нямаше гръм.
— Хич не ме интересува защо е нямало гръм! Не го прави повече!
Мат го погледна и се засмя.