— Я стига си треперил. Том. Няма от какво да се боиш. Вече знам какво има в тях. Най-малкото знам как изглежда, но… не ми го казвай. Повече няма да режа, Том. Без друго по-забавно е да ги пускаш.
— Изобщо не ме е страх, свинар окаян — отвърна Том с подчертано достойнство. — Треперя затова, защото някакъв си дръвник с козешки ум може да убие и двама ни само защото не може да помисли повече от…
— Я, огън!
При звука на конски копита Мат и Том се спогледаха. Беше твърде късно, за да пътуват по пътя свестни хора. Но кралската гвардия пазеше зорко пътищата толкова близко до Кемлин, а и четиримата ездачи, озовали се в осветения от огъня кръг, не приличаха на разбойници. Едната се оказа жена. Тримата мъже бяха с дълги наметала и изглежда, бяха нейни слуги, а тя беше хубава, синеока, със златна огърлица, сива копринена рокля и кадифена пелерина с бяла гугла. Мъжете слязоха от конете. Един пое юздите на коня й, друг й помогна да слезе от стремената. Тя се усмихна на Мат, смъквайки ръкавиците си, и пристъпи към огъня.
— Боя се, че ви срещнахме в късен час, млади господине — каза тя, — и бих ви обезпокоила само с молба да ни упътите към някой хан, ако знаете такъв наблизо.
Той се ухили и понечи да стане. Беше се полупревил, когато чу един от мъжете да мърмори нещо, а друг измъкна изпод наметалото си опънат арбалет, готов за стрелба.
— Убий го, глупако! — извика жената, а Мат хвърли фойерверка в пламъците и се метна към тоягата си. Последва силен гръм и лумна блясък.
— Айез Седай! — изрева един от мъжете.
— Фойерверк, глупако! — извика жената, а Мат се преметна и скочи на крака с тоягата в ръце. Металната стрела на арбалета се беше забила в дънера точно там, където допреди малко седеше той, а стрелецът тъкмо рухваше — дръжката на ножа на Том стърчеше от гърдите му.
Остана му време да види само това, защото другите двама се спуснаха през огъня към него, размахали мечове. Единият изведнъж се срина на колене и пусна меча си, за да се докопа до ножа, забил се в гърба му, и рухна по очи на земята. Последният мъж явно не забеляза, че другарят му е паднал, и може би затова нападна смело, насочил меча си към корема на Мат. Почти със съжаление към нещастника Мат го перна през кръста, отбивайки меча му, и после го халоса по главата. Очите на мъжа се подбелиха и той падна в несвяст на земята.
С крайчеца на окото си Мат мерна пристъпващата към него жена, извърна се рязко и опря в нея показалеца си като нож.
— Хубави дрешки си облякла за крадец, жено! Сега ще седнеш, докато реша какво да правя с теб, или ще…
Изведнъж на гърлото й разцъфна червено цвете от шурнала кръв. Той отстъпи на половин крачка, колкото да прихване падащата жена, но вече знаеше, че няма смисъл. Дългото й наметало я обгърна, скривайки всичко освен лицето й и дръжката на ножа на Том.
— Да те изгори дано! — измърмори Мат. — Огън да те изгори, Том Мерилия! Та това беше жена! Светлина, можехме да я вържем и да я предадем на кралската гвардия утре в Кемлин. Светлина, можех дори да я пусна да си върви. Тя няма да може да граби без тия тримата, а на единствения жив ще му трябват дни, докато започне отново да вижда добре, и месеци, докато ще може отново да държи меч. Да те изгори. Том, не беше нужно да я убиваш!
Веселчунът закуцука до падналата жена и изрита наметалото й. Камата беше почти изпаднала от ръката й — острието бе дебело колкото палеца на Мат и дълго две педи.
— Може би предпочиташ да бях изчакал докато я забие в ребрата ти, момче? — Извади собствения си нож и го изтри в наметалото й.
Мат усети, че неволно си тананика „Маска носеше тя, да си скрие лицето“ и млъкна. Наведе се и покри лицето й с качулката на наметалото.
— Най-добре ще е да тръгваме — отрони той. — Не ми се ще да се обяснявам пред някой патрул, ако вземат, че минат.
— С тези нейни дрехи? — каза Том. — И на мен. Сигурно са ограбили жената на някой търговец или каретата на някоя благородничка. — Продължи малко по-кротко: — Ако ще тръгваме, момче, може би ще е добре да си оседлаеш коня.
— Да, май си прав. — Повече не погледна към жената. Подобно съжаление към мъжете не изпитваше. Ако питаха него, един мъж, който е решил да краде и убива, си заслужава това, което получи, ако загуби играта. Така че не се взираше в тях, но и не извръщаше очи, ако погледът му случайно се спреше на някой от разбойниците. Едва след като оседла коня и навърза вещите си зад седлото, докато риташе пръст върху загасналия огън, се усети, че гледа мъжа, който бе стрелял с арбалета. Нещо познато имаше в чертите му, нещо в начина, по който пушещата жарава хвърляше сенки през лицето му. „Късметът — помисли си той. — Все този пуст късмет.“