Том го изгледа с прозявка и се загърна зиморничаво във веселчунския си плащ, сякаш беше просто одеяло.
— Цяла нощ сме яздили, момче. Нека поне да намерим най-напред нещо за хапване. В „Кралски благослов“ храната е добра. — Отново се прозя. — И леглата са добри.
— Помня — отвърна замислено Мат. Наистина имаше известни спомени. Ханджията беше един дебел мъж с посивяваща коса, господин Джил. Там Моарейн ги беше намерила с Ранд, когато вече смятаха, че са се отървали от нея. „Сега тя си играе играта с Ранд. Няма нищо общо с мен. Вече не.“ — Ще се срещнем там, Том. Казах, че държа да се отърва от това проклето писмо час по-скоро след като влезем в Кемлин, и ще го направя. Ти върви.
Том кимна и свърна с коня си настрани, прозя се и му извика през рамо:
— Гледай да не се изгубиш, момче. Кемлин е голям град.
„И богат.“ Мат сръга коня си по многолюдната улица. „Да не съм се изгубел! Ще се оправя аз, проклет да съм.“ Болестта, изглежда, бе заличила части от паметта му. Случваше се да погледне към някой хан, чийто горен кат се издаваше над приземния и над портата с табелата, и веднага си спомняше, че го е виждал по-рано, но нищо от това, което виждаше, не му се струваше познато. Стотина крачки по улицата и изведнъж смътен спомен проблясваше в ума му, но всичко преди и след тях тънеше в мъгла.
Дори при тези дупки в паметта си си спомняше със сигурност, че никога не беше прониквал нито във Вътрешния град, нито в Кралския палат — „Такова нещо не бих могъл да забравя!“ — но въпреки това не му се налагаше да си спомня пътя. Улиците на Новия град — това име си го спомни внезапно; беше на частта от Кемлин, която е на по-малко от две хиляди години — водеха във всички посоки, но всички главни булеварди отвеждаха към Вътрешния град. Стражите край портите не спираха никого.
Зад тези бели стени имаше сгради, които можеха да съперничат по хубост и величие с онези в Тар Валон. Виещите се улици се изкачваха по хълмовете и пред очите му изникваха стройни кули, чиито облицовани с плочи стени блестяха със стотици цветове под лъчите на слънцето, или можеше да погледне надолу към паркове с растителност, засадена и обработена грижливо на фигури, предназначени да радват окото отгоре, или пък човек можеше да зарее поглед в умопомрачителните пейзажи на целия голям, проснал се в краката му град, чак до гънещите се поля и просторните лесове в далечината. Всъщност тук нямаше особено значение по коя от улиците е поел човек. Всички те се виеха на спирали към онова, което търсеше той, Кралския палат на Андор.
Много скоро Мат вече пресичаше огромния овален площад пред Двореца, запътил се право към високите му позлатени порти. Чисто белият Дворец на Андор със сигурност нямаше да бъде не на място сред тарвалонските чудеса със своите изящни кули и златни куполи, блестящи на слънцето, с високите тераси и изкусни каменни изваяния. Златният варак само на един от тези куполи можеше да му осигури луксозен живот за цяла година.
По площада се мяркаха по-малко хора, отколкото другаде, сякаш беше запазен за велики събития. Пред затворените порти стояха на стража дузина гвардейци с наклонени под един и същи ъгъл копия. Лицата им бяха скрити зад решетките на лъскавите шлемове. Един офицер със снажно телосложение, чийто отметнат назад пурпурен плащ разкриваше златен пискюл, крачеше нагоре-надолу пред редицата и оглеждаше бдително всеки от мъжете, сякаш търсеше по тях ръжда или прашинка.
Мат дръпна юздите и се усмихна подкупващо.
— Добро утро, капитане.
Офицерът се обърна и го изгледа с бляскавите си като мъниста очи — като на тлъст плъх в клетка. Оказа се по-стар, отколкото беше очаквал — със сигурност достатъчно стар, за да има повече от един пискюл — и по-скоро дебел, отколкото набит.
— Какво искаш, селянино? — попита той грубо.
Мат вдиша дълбоко. „Постарай се да го направиш добре. Да впечатлиш този глупак, за да не те накара да чакаш цял ден. Няма всеки път да размахвам хартийката на Амирлин, за да не ме карат да тъпча на едно място.“
— Ида от Тар Валон, от Бялата кула, и нося писмо от…