— Ти ли идваш от Тар Валон, селянино? — Коремът на дебелия офицер се разтресе от смях, но после смехът секна, като срязан с нож, и той го изгледа свирепо. — Не щем никакви писма от Тар Валон, мошенико, ако наистина имаш такова! Нашата добра кралица — Светлината да я освети дано! — няма да приеме и една дума от Тар Валон, докато не й върнат щерката-наследница. Не съм чувал някой вестоносец от Кулата досега да е бил облечен в селско палто и гамаши. Напълно ми е ясно, че кроиш някаква хитрост, сигурно си мислиш, че ще получиш някой и друг петак, като кажеш, че носиш писмо, но ще имаш късмет, ако не завършиш в килията на тъмницата! Ако наистина идеш от Тар Валон, връщай се веднага и кажи на Кулата да ни върнат щерката-наследница преди ние да сме отишли да си я вземем! А ако си някой хитрец, който се кани да отмъкне сребърник, махай се от очите ми, докато не съм заповядал да те пребият до смърт! И в двата случая, марш оттук, малоумен дръвнико!
През цялото словоизлияние на дебелия воин Мат се опитваше да го засече в пауза, за да го прекъсне, и сега бързо извика:
— Писмото е от нея бе, човек. То е от…
— Не ти ли казах да се махаш оттук, разбойнико неден? — изрева дебелакът. Лицето му почервеня почти колкото плаща му. — Махай се от очите ми, гнида такава! Ако не си се махнал оттук, докато преброя до десет, ще те арестувам затова, че цапаш площада, утайка скапана! Едно! Две!
— Ти можеш ли да броиш до десет бе, тъп дебелак такъв? — сопна се Мат. — Казвам ти, Елейн изпрати на…
— Стражи! — Лицето на офицера вече преливаше от червено към виолетово. — Дръжте го тоя Мраколюбец!
Мат се поколеба за миг, сигурен, че никой не би приел такова обвинение на сериозно, но гвардейците-червенодрешковци се затичаха към него — цялата дузина мъже с брони и шлемове — и той обърна коня си и препусна в галоп пред тях, последван от разпенените ругатни на дебелия. Конят му не беше кой знае какъв бегач, но лесно изпревари спешените войници.
„Глупак — помисли си той и го повтори, този път по свой адрес. — Трябваше да кажа проклетото й име още отначало. Елейн, щерката-наследница на Андор, изпраща това писмо на майка си, кралица Мургейз. Светлина, как да предположи човек, че отношението им към Тар Валон е такова?“ От това, което си спомняше от последното си посещение тук, на второ място след кралица Мургейз, гвардейците обичаха Айез Седай и Бялата кула. „Елейн можеше да ми го каже.“ Неохотно си призна: „Ама и аз, тъпакът, трябваше да я поразпитам малко.“
Преди да стигне до сводестите порти, отвеждащи към Новия град, забави ход. Не мислеше, че дворцовите стражи ще го преследват повече, а нямаше защо да привлича вниманието на охраната на портите, профучавайки покрай тях в галоп. Ала те го погледнаха също толкова бегло, колкото и на идване.
След като мина през портите, се засмя и почти се обърна да погледне назад. Беше си спомнил нещо и му хрумна една идея, много по-добра, отколкото да влиза през портите на Двореца. Дори да не ги пазеше дебелият офицер.
На два пъти се изгуби, докато намери „Кралски благослов“, но най-сетне видя табелата с нарисуван на нея мъж, коленичил пред жена с червеникаво-златиста коса и корона със златни рози, положила ръка на главата му. Беше голяма каменна сграда на три етажа, с високи прозорци, чак до червените керемиди на покрива. Той отиде до двора на конюшнята, където един мъж с конска физиономия и с кожена престилка, която едва ли беше по-дебела от собствената му кожа, пое юздите на коня му. Стори му се, че си спомня името му. „Ами да. Рами.“
— Колко време мина, Рами, — Мат му подхвърли сребърник. — Помниш ме, нали?
— Не мога да кажа, че… — започна Рами, а после забеляза блесналото сребро наместо очакваната мед, окашля се и лекото му кимане премина в нещо средно между почукване по челото с пестник и слисан поклон. — Ха, амче да, млади ми господарю. Прошка моля. Изплъзнало се е от ума ми. Този мой ум, за хора не става. Става за коне. Ама виж, конете ги познавам. Хубав кон, млади господарю. Добре ще се грижа за него, можете да сте сигурен. — Всичко това го изрече така бързо, че не остави Мат да каже и една дума, а после бързо поведе коня към конюшнята, за да не проличи, че не се е сетил за името на Мат.
С кисела гримаса Мат взе рулото с фойерверките под мишница, а останалите си вещи нахвърля на рамо. „Тоя не би ме познал и под пръстите на Ястребовото крило.“ На едно изправено буре до вратата откъм кухнята седеше едър мускулест мъж и леко почесваше ухото на черно-бяла котка, сгушена на коляното му. Мъжът изгледа Мат с полусклопени очи, особено тоягата на рамото му, но не престана да чеше котката. На Мат му се стори, че си го спомня, но не можеше да се сети за името. „Как така няма да ме помнят! Да не би тук всеки ден да идват проклети Айез Седай и да откарват хора със себе си?“