В кухнята две помощник-готвачки и няколко прислужнички шетаха около печки и шишове за печене под указанията на добре закръглена жена с увита като кифла зад тила й коса и дълга дървена лъжица в ръка, с която посочваше натам, където искаше да се свърши нещо. Мат беше убеден, че си спомня закръглената. „Колийн. Какво име само за толкова дебела жена, но всички я наричаха просто Готвачката.“
— Е, готвачке — обяви той, — ето че се върнах, а няма и година, откак се разделихме.
Тя го погледна и кимна.
— Помня те. — Усмивката й се разшири. — Ти беше с оня млад принц, нали? — продължи жената. — Онзи, който толкова приличаше на Тигрейн, Светлината дано освети паметта й. Ти си му слугата, нали? Значи и той се е върнал, младият принц?
— Не — отвърна той учтиво. „Принц! О, Светлина!“ — Не мисля, че ще се появи тук скоро и не вярвам, че ще ти хареса, ако се появи. — Тя възрази енергично колко строен и хубав младеж бил принцът — „Да ме изгори дано, дали има жена на този свят, която да не се зазяпва по Ранд и очите й да не се навлажняват като на крава, щом му спомене човек името? Как ще ми запищи проклетницата, само ако й кажа какви ги върши той напоследък.“ Но не я изчака да довърши. — Тук ли е господин Джил? И Том Мерилин?
— В библиотеката са — изсумтя тя. — И кажи на Бейзъл Джил като го видиш, че съм поръчала онези канали да се почистят. Още днес, да не забравиш! — Тя погледна към онова, което вършеше една от помощничките й с печеното телешко, и се понесе към нея. — Не чак толкова, дете. Много ще го подсладиш, ако го заливаш с толкова аррад. — Като че ли вече бе забравила за Мат.
Той поклати глава и тръгна да търси библиотеката, чието място не помнеше. Не можеше да си спомни и дали Колийн бе омъжена за господин Джил, но ако изобщо бе чувал някога стопанка да нарежда на мъжа си какво да прави, то случаят беше точно такъв. Едно засукано слугинче с големи очи се изкикоти и го упъти по един коридор покрай общата дневна.
Когато пристъпи в библиотеката, Мат се спря и зяпна. Вътре сигурно имаше над триста книги, подредени по лавиците на стените, и други, разтворени по масите. Никога в живота си не беше виждал толкова много книги на едно място. Забеляза един подвързан с кожа том на „Пътешествията на Джейин Бродяжника“ на една малка масичка до вратата. От много време се канеше да я прочете — Ранд и Перин много пъти му бяха разказвали разни неща от нея, — но така и не му оставаше време да прочете книгите, които се канеше.
Розоволикият Бейзъл Джил и Том Мерилин бяха седнали до една от масите един срещу друг над табла за игра на камъчета, стиснали в зъби дългостволи лули, от чиито чашки се виеше дим. Шарена котка клечеше на масата до дървена чаша за зарове, загърнала лапи с опашка, и ги гледаше как играят. Плаща на веселчуна го нямаше наоколо и Мат предположи, че вече е получил стая.
— Справи се по-бързо, отколкото предполагах, момче — каза Том, без да вади лулата от устата си. Подръпна белия си мустак, замислен къде да постави поредното камъче върху кръстосаните линии на таблата. — Бейзъл, сигурно помниш Мат Каутон.
— А, помня го — каза дебелият ханджия, без да откъсва очи от дъската. — Беше нещо болнав последния път, доколкото си спомням. Надявам се, че сега си по-добре, момко.
— По-добре съм — отвърна Мат. — И само това ли помните? Че съм бил болен?
Господин Джил присви очи при следващия ход на Том и извади лулата от устата си.
— Предвид това с кого си замина тогава оттук, момко, и предвид това, което става тук напоследък, може би е най-добре да не си спомням нищо друго.
— Айез Седай не ги обичат много напоследък, нали? — Мат запоставя вещите си върху едно голямо кресло, като изправи тоягата зад гърба му, след което сам седна на съседното и преметна крак върху облегалката. — Стражите при Двореца, изглежда, смятат, че Бялата кула е отвлякла Елейн. — Том погледна притеснено рулото с фойерверки, погледна пушещата си лула, измърмори нещо под нос и отново заоглежда таблата.
— Чак дотам едва ли — каза Джил. — Но целият град знае, че тя е изчезнала от Кулата. Том твърди, че се била върнала, но това тук не сме го чували. Мургейз може би го знае, но всички до последното конярче пристъпват на пръсти, за да не им отреже главите. Лорд Гебрил едва я сдържа да не прати някого на палача, но не бих казал, че няма да го направи. А и той ни най-малко не е смирил гнева й към Тар Валон. Напротив, бих казал, че влошава още повече нещата.