Двамата го зяпнаха така, сякаш се е побъркал.
— Как, в името на Светлината — каза Джил, — смяташ да влезеш в Кралския палат, без да минеш през стражите? — Очите му се разшириха, сякаш си спомни нещо. — Светлина, ама ти да не мислиш да… Момко, за да се измъкнеш жив от такова нещо, ще ти трябва късмета на Тъмния!
— Какви ги приказваш пък сега, Бейзъл? Мат, каква е тази глупост, дето се каниш да извършиш?
— Аз съм късметлия, господин Джил — каза Мат. — Ти само поръчай хубаво ядене да ме чака щом се върна. — Той се изправи, вдигна чашата със зарове, разклати я и изсипа за късмет заровете до таблата с камъчета. Шарената котка скочи от масата, изви се в дъга и му изсъска свирепо. Петте зара се укротиха и всеки показа по една точка. „Очите на Тъмния“.
— Това е най-доброто хвърляне, или най-лошото — каза Джил. — Зависи в каква игра играеш, нали така. Момко, струва ми се, че си решил да заиграеш опасна игра. Що не вземеш тази чаша в дневната и не изхарчиш няколко медника? Струва ми се, че си падаш по комара. Аз ще се погрижа това писмо да стигне безопасно в Двореца.
— Колийн каза да изчистиш каналите — уведоми го Мат и се обърна към Том, докато ханджията още примигваше и си мърмореше нещо сам. — Едва ли си струва да се обзалагаш дали ще ме порази стрела, докато се опитвам да дам това писмо, или някой нож ще се забие в гърба ми, докато чакам. Ти само се погрижи това ядене да ме чака, Том. — После хвърли жълтица на масата пред Джил. — Прибери нещата ми в някоя стая, ханджийо. Ако струва повече, ще го получиш. И внимавай с ей онова руло. Не знам защо, но Том нещо много се плаши от него.
Докато излизаше, чу Джил да казва на Том:
— Винаги съм смятал този момък за голям негодник. Откъде има това злато?
„Винаги печеля, оттам — помисли си той мрачно. — Трябва само да спечеля още веднъж и приключвам веднъж завинаги с Елейн, а заедно с нея и с Бялата кула. Само още веднъж.“
Глава 46
Послание от Сянката
Още като се върна пеш във Вътрешния град, Мат се усъмни дали това, което смята да направи, ще стане благополучно. Можеше и да стане, ако това, което му бяха казали, се окажеше вярно, но честно казано, не беше много сигурен в това. Той избягна овалния площад пред Двореца и заобиколи внушителната сграда и прилежащите й терени, по улици, които се виеха по очертанията на хълмовете. Златните куполи на Двореца му блещукаха подигравателно в далечината. Беше го заобиколил почти целия, обратно до площада, когато забеляза онова, което търсеше. Стръмен склон, нагъсто обрасъл с цветя, издигащ се от улицата до една бяла стена от груб камък. Няколко дебели дървесни клони с дебела кора стърчаха над стената и той можа да види зад тях короните на други дървета от градината на кралския палат.
„Стена като планински рид — помисли си той, — и градина отвъд нея.“ Може би все пак Ранд му беше казал истината.
Бегъл поглед в двете посоки го увери, че засега поне е съвсем сам на виещата се уличка. Трябваше да побърза — завоите не му позволяваха да погледне по-надалече и някой можеше да се появи всеки миг. Закатери се на четири крака по склона, без да го интересува, че ботушите му изравят дупки сред лехите с червени и бели цветя. Грубият камък на стената имаше достатъчно грапавини, по които да се захване с пръсти, издатини и пролуки задържаха пръстите на краката дори на обут в ботуши човек.
„Колко небрежно от тяхна страна“ — помисли си Мат, докато се катереше. За миг това катерене го върна в спомените му за дома, с Ранд и Перин, на едно пътешествие, което бяха предприели отвъд Пясъчните хълмове, до самите подстъпи на Мъгливите планини. Когато се върнаха в Емондово поле, бяха предизвикали гнева на всички, които можеха да ги докопат — най-вече самият той: всички смятаха, че хрумването е било негово — но в продължение на три денонощия те се бяха катерили по ридовете, бяха спали под открито небе и бяха яли яйца, снесени в гнезда на червеношийки, както и тлъсти сивоперести яребици, улучени със стрела или с камък от прашка, и зайци, хванати с примки, и през цялото време се смееха как не се боят от лошия късмет и как ей сега ще намерят някое съкровище. От тази тяхна детска експедиция беше донесъл един странен камък, със скелет на голяма риба, незнайно как отпечатан в него, и дълго бяло опашно перо от снежен орел, и къс от бял камък, голям колкото дланта му, който сякаш беше изсечен с формата на човешко ухо. Според него наистина приличаше на ухо, въпреки че Ранд и Перин не мислеха така, но Трам ал-Тор каза, че може и да е.