Пръстите му се изплъзнаха от една плитка дупка и за миг той изгуби равновесие. Едва успя да се хване за върха на стената и се издърпа. За миг остана да лежи там, дишайки тежко. Падането нямаше да е високо, но достатъчно, за да си счупи главата. „Глупак, да се зазяпам в спомени! За малко да се убия по онези ридове по същия начин. А беше толкова отдавна.“ Майка му сигурно вече бе изхвърлила всички онези неща. Погледна за последен път в двете посоки, за да се увери, че никой не го е видял — извиващата се улица под него все още беше празна — и скочи в кралската градина.
Градината беше голяма, със застлани с камъни алеи сред тревни площи и дървета и дебели сводести асми над алеите. И цветове навсякъде. Бели цветове, обсипали крушите, и бяло-розови, осеяли ябълковите дръвчета. Рози с какъв ли не цвят, ярки слънчеви зорници и пурпурна „Емондова слава“, и много, много други цветя, които не познаваше. За някои дори не беше сигурен, че е възможно да са истински. Един храст беше обсипан с цветове в яркочервено и златно, които приличаха на птици, а други цветя приличаха на слънчогледи, само че жълтите листа на питите им бяха повече от две стъпки дълги, а самите пити висяха от стволове, високи като огиер. По каменната настилка заскърцаха ботуши и той се присви до стената, за да се скрие. Минаваха стражи. Дългите им бели яки провисваха върху лъскавите брони. Те дори не погледнаха към него и той се ухили. „Късмет. Още мъничко късмет и няма да ме забележат, докато не връча това проклето нещо в ръцете на Мургейз.“
Промъкна се като сянка през градината, все едно че дебнеше зайци, като замръзваше до някой храст или се прилепваше до дървесен ствол всеки път, щом чуеше стъпки. Още две двойки войници минаха по пътеките, втората достатъчно близо, за да направят две крачки и да го спипат. Когато и те се скриха сред цветята, той откъсна стрък тъмночервен звездоплам и ухилен затъкна дебелолистия му цвят в косата си. Беше толкова забавно, колкото да крадеш яблъчници на Слънцеднева, че и по-лесно. Жените винаги пазеха печивата си зорко; тъпите войници дори не поглеждаха встрани от каменните алеи.
Много скоро се озова срещу бялата стена на самия Дворец и започна да се промушва зад редица разцъфтели по една дървена решетка бели рози, търсейки някаква врата. Над главата му имаше редица широки сводести прозорци, но той си помисли, че ще му е по-трудно да обяснява, ако го хванат да се промъква през прозорец, вместо да върви по коридор. Появиха се още двама войници и той замръзна; щяха да минат само на три крачки от него. И както стоеше притихнал, чу от прозореца над главата си: двама души говореха достатъчно високо, за да може да различи думите им.
— … на път за Тийр, велики господарю. — Първият глас звучеше изплашено.
— Остави ги да провалят плановете му, ако могат. — Вторият глас беше по-дълбок и силен, като на човек, свикнал да заповядва. — Пада му се, ако три необучени момичета успеят да го изиграят. Той винаги е бил глупак и продължава да е глупак. Има ли някаква вест за момчето? Той е онзи, който може да унищожи всички нас.
— Не, велики господарю. Изчезнал е. Но, велики господарю, едно от момичетата е рожбицата на Мургейз.
Войниците се приближаваха. „Хайде, тъпаци! Минавайте по-бързо, та да видя кой е този проклетник!“ Беше изтървал част от разговора.
— … се оказа твърде нетърпелив, след като възвърна свободата си — продължи дълбокият глас. Така и не проумя, че най-добрите планове искат време, за да съзреят. Иска да грабне света за един ден, и Каландор с него. Великият властелин да го вземе дано! Може да спипа момичето и да се опита да го използва. А това може да обърка моите планове.
— Както кажете, велики господарю. Да заповядам ли да я махнат от Тийр?
— Не. Онзи глупак ще го приеме като ход срещу самия него, ако разбере. А кой може да каже накъде би погледнал освен към меча? Погрижи се да умре кротко, Комар. Нека смъртта й да не привлече ничие внимание. — Смехът му прозвуча като тътен. — Тези невежи повлекани в тяхната Кула доста ще се озорят, докато я намерят, след като изчезна. Толкова по-добре. Нека да се свърши бързо. Бързо, преди той да е имал време да се добере до нея.
Двамата войници бяха почти до него. Мат се опита да ги накара с волята си да преминат по-бързо.
— Велики господарю — промълви колебливо другият, — това може да се окаже трудно. Знаем, че е тръгнала за Тийр, но корабът, на който се е качила, са го намерили край Арингил, а трите са го напуснали по-рано. Не знаем дали е взела друг кораб, или язди на юг. И може би няма да я намерим лесно преди да е стигнала в Тийр, велики господарю. Може би ако вие…