— Останали ли са на този свят някои други освен глупци? — каза дрезгаво дълбокият глас. — Смяташ ли, че мога да стигна до Тийр, без той да го забележи? Нямам намерение да се бия с него, поне засега. Донеси ми главата на момичето, Комар. Донеси ми главите и на трите, иначе сам ще ме молиш да отрежа твоята!
— Слушам, велики господарю. Ще бъде тъй, както наредите. Слушам. Слушам.
Войниците отминаха, без да се оглеждат встрани. Мат едва изчака гърбовете им да го подминат, преди да подскочи, за да се хване за каменния перваз на прозореца и да се издърпа достатъчно високо, за да надникне.
Първо видя пъстрия тарабонски килим по пода — сигурно струваше цяла кесия сребърници. И на килима стоеше само един мъж — другият сигурно току-що беше излязъл. Висок мъж с широки рамене и гърди, изпънали синята коприна на извезаното му със сребро наметало. Взираше се към вратата. Черната му брада беше подрязана късо, с бели косъмчета над брадичката. Като цяло, изглеждаше силен мъж, свикнал да се разпорежда.
— Да, велики господарю — изрече той внезапно и Мат за малко да изтърве ръба на перваза. Беше решил, че това е мъжът с дълбокия глас, но чу другия. — Ще бъде тъй, както кажете, велики господарю — промълви човекът горчиво. — Лично ще отрежа главите на тези три непрокопсаници. Само да ги намеря! — Той закрачи към вратата, а Мат се смъкна в градината.
За миг остана присвит зад решетката с розовите храсти. Някой в този дворец искаше смъртта на Елейн и между другото бе решил да умъртви Егвийн и Нинив. „Какво, в името на Светлината, правят те, та са тръгнали за Тийр?“ Не можеше да са други.
Измъкна писмото на щерката-наследница изпод хастара на палтото си и го погледна намръщено. Може би с това нещо в ръката му Мургейз щеше да му повярва. Можеше да опише единия от мъжете. Но времето за колебания беше минало — този човек можеше да замине за Тийр преди той да се е добрал до Мургейз, и каквото и да направеше тя след това, нямаше гаранция, че ще може да го спре.
Мат си пое дълбоко дъх, промуши се между две съседни решетки с цената на няколко убождания и закрачи по каменната пътека след войниците. Държеше пред себе си писмото на Елейн така, че печатът със златната лилия да се вижда ясно, и прехвърляше през ума си това, което трябваше да изрече, дума по дума. Ядоса се. Докато се промъкваше скрито, стражите никнеха като гъби след дъжд, а сега мина почти през цялата градина, без да види нито един. Мина покрай няколко врати. Никак нямаше да е добре да влезе в Двореца без разрешение — стражите можеха да му направят гадни неща, преди да го изслушат — но нямаше как. Спря пред една и тъкмо понечи да влезе, когато тя се отвори и на прага застана млад офицер без шлем, със златен пискюл на рамото.
Ръката на мъжа веднага посегна към дръжката на меча, но Мат бързо пъхна писмото под носа му.
— Елейн, щерката-наследница, изпраща това писмо до майка си, кралица Мургейз, капитане.
Поднесе писмото така, че печатът с лилията да се вижда ясно.
Черните очи на офицера се извъртяха в двете посоки, като че ли се оглеждаха за други хора, без да изпускат Мат.
— Как се озова в тази градина? — Не извади меча си, но и не пусна дръжката му. — На портите варди Елбер. Той, разбира се е глупак, но няма да пусне никой да се шляе свободно из Двореца.
— Един дебел с очи на плъх? — Мат се изруга за невъздържания си език, но офицерът кимна отсечено; дори почти се усмихна, но това, не уталожи бдителността и подозрителността му. — Ядоса се като разбра, че идвам от Тар Валон, и така не ми даде възможност да му покажа писмото нито да спомена името на щерката-наследница. Каза, че ще ме арестува, ако не се махна, затова се покатерих по стената. Обещах да донеса писмото лично на кралица Мургейз, нали разбирате, капитане. Обещах, а винаги държа на обещанията си. Виждате ли печата?
— Пак тази проклета стена на градината — измърмори офицерът. — Трябва да я достроят три пъти по-висока. — Той измери Мат с очи. — Гвардейски лейтенант, не съм капитан. Гвардейски лейтенант Таланвор. Познавам печата на щерката-наследница. — Най-сетне пусна дръжката на меча. — Дай ми писмото и ще го занеса на кралицата. След като ти покажа пътя навън. Други на мое място няма да са толкова учтиви, ако разберат, че си се промъкнал в градината.
— Обещах й лично да го връча — отвърна Мат. „Светлина, дори не си помислих, че могат да ми попречат да й го дам.“ — Наистина обещах. На самата щерка-наследница.