Мат едва забеляза движението на ръката на Таланвор преди острието на меча да се опре в шията му.
— Ще те заведа при кралицата, селянино — каза тихо Таланвор. — Но знай, че ще ти отрежа главата преди да си успял да мигнеш, само да си помислиш да й посегнеш.
Мат изписа на лицето си най-подкупващата си усмивка. Острието се впиваше в кожата му.
— Моля ви, аз съм верен поданик на Андор — каза той — и верен поданик на кралицата, Светлината да я освети. Ами че то, ако бях тук през зимата, сигурно щях да последвам лорд Гебрил.
Таланвор го изгледа със стиснати устни, но прибра меча си. Мат преглътна и едва се сдържа да не опипа шията си дали не е порязана.
— И махни това цвете от косата си — изръмжа Таланвор. — Да не си дошъл тук да ухажваш?
Мат издърпа от косата си звездоплама и закрачи след офицера. „Проклет глупак, затъкнал съм си и цвете в косата. Крайно време е да престана да се правя на глупак.“
Уж го следваше, но не съвсем. Всъщност процесията беше доста странна, защото Таланвор непрекъснато го държеше под око, докато го водеше. В резултат на което офицерът беше хем встрани от него, хем малко напред, и току се обръщаше да не би Мат да направи нещо. От своя страна, Мат се стараеше да изглежда невинен като бебенце, което пляска весело в коритцето, докато баба му го къпе.
Цветните пана по стените си заслужаваха платените на тъкачите им сребърници, както и килимите по белите плочки на пода, дори тук, по коридорите. Навсякъде блестеше злато и сребро, блюда и плата, потири и чаши по рафтове и бюфети от полирано дърво, не по-малко изящни от всичко, което беше виждал в Кулата. Във всички посоки щъкаха слуги в червени ливреи с бели яки и маншети и с Белия лъв на Андор на гърдите. За миг се зачуди дали Мургейз играе на зарове. „Дръвник си ти, и то какъв. Кралиците не хвърлят зарове. Но като й дам това писмо и й кажа, че някой в Двореца се кани да убие Елейн, обзалагам се, че ще ми даде някоя тлъста кесия с жълтици.“ Задоволи се със скромната представа как го провъзгласяват за лорд; разбира се, човек, който е разкрил заговор за убийството на щерката-наследница, би могъл да очаква такава награда.
Таланвор го преведе през толкова много коридори и толкова дворове, че Мат започна да се чуди дали ще може да намери пътя обратно. Накрая влязоха в един двор, в който имаше много хора. Дворът беше обкръжен от колонада, а по средата имаше кръгъл басейн с бели и жълти рибки, лотоси и бели лилии. Мъже в цветни сюртуци, бродирани със злато и сребро, и жени с още по-пищни облекла обкръжаваха една златокоса жена, седнала върху каменния парапет на басейна, която шареше с пръсти във водата и гледаше тъжно рибките, зяпащи с устни към пръстите й, надявайки се да получат храна. Пръстен на Великата змия обрамчваше третия пръст на лявата й ръка. Висок тъмнокож мъж стоеше до рамото й. Червената коприна на плаща му почти беше скрита под златните листи и ивици, извезани върху нея, но тъкмо жената беше тази, която прикова погледа на Мат.
Не беше необходимо да види венчето от нежни златни розички в косата й, нито шарфа, провесен върху роклята й — от бяла коприна с извезани със злато лъвове, за да разбере, че гледа самата Мургейз, по милостта на Светлината кралица на Андор, Закрилница на владенията, Покровителка на народа, Върховен трон на Двора на Траканд. Притежаваше лицето и красотата на Елейн, но това, което щеше да бъде Елейн, когато съзрееше. Всяка друга жена в двора гаснеше като бледа притурка на нейното присъствие.
„Ах как бих тропнал една джига с нея и как бих й откраднал целувка под лунна светлина, хич не ме интересува възрастта й.“ Разтърси глава. „Не забравяй коя е тя!“
Таланвор коленичи и опря юмрук в белия камък на двора.
— Кралице моя, водя ви вестоносец, който носи писмо от лейди Елейн.
Мат изгледа странната стойка на мъжа и се задоволи с дълбок поклон.
— От щерката-наследница… ъъ… кралице моя. — Докато се покланяше, протегна писмото, за да се види добре златистият восъчен печат. „Само да го прочете и да разбере, че Елейн е жива и здрава, и ще й кажа.“ Мургейз извърна тъмносините си очи към него. „Светлина! Стига само настроението й да е добро.“
— Носиш писмо от разхайтената ми дъщеря? — Гласът й беше хладен, но се долавяше зной, готов да се надигне. — Това поне означава, че тя е жива! Къде е тя?
— В Тар Валон, моя кралице — успя да измънка той. „Не ми се ще да съм свидетел на състезания по взиране между нея и Амирлин.“ Пак си помисли и реши, че наистина не би. — Поне беше там, когато тръгнах.