Глава 48
Следвай занаята
„Бегач“ се примъкваше мудно към тийрските докове на западния бряг на река Еринин, но Егвийн не гледаше към приближаващия се град. Отпуснала глава на перилото, тя се взираше във водата, точеща се покрай заобления нос на кораба. От това й се гадеше, но знаеше, че ако вдигне глава, ще й прилошее още повече. Един поглед към брега само щеше да направи мудното, въртеливо като на тирбушон движение на „Бегач“ още по-явно.
Съдът беше тръгнал така на зигзаг още от Джурийн. Хич не я интересуваше как е плавал преди, но това в един момент се усети, че й се ще „Бегач“ да беше потънал преди Джурийн. Съжали, че не бяха накарали капитана да спре в Арингил, за да вземат друг кораб. Съжали, че изобщо се бяха качили на кораб.
Курсът сега, с веслата, не беше чак толкова криволичещ, колкото с платната, но това бе продължило твърде много дни, за да има сега някакво значение малката промяна. Съдържанието на стомаха й — ако имаше такова — се плискаше като мляко във ведро. Тя преглътна и се опита да заличи този образ.
На борда на „Бегач“ и трите съвсем не се оправяха така, както си бяха мислили. Нинив не можеше да издържи и десет минути, без да повърне, а за Егвийн беше достатъчно само да я види, за да изхвърли всичко, което бе успяла да сложи в стомаха си. Нарастващата жега, колкото повече слизаха надолу по реката, само усложняваше нещата. Сега Нинив беше долу и Елейн несъмнено й поднасяше легена.
„О, Светлина, не! Не мисли повече за това! Зелени поля. Ливади. Светлина, ливадите не се клатушкат така. Жужене на малки пъстроперчета. Не, не жужене и не пъстроперчета. Чучулиги. Песен на чучулиги.“
— Госпожо Джослин? Госпожо Джослин!
Трябваше й малко време, докато се сети, че това е името, с което бе избрала да се представи на капитан Кейнин. Тя бавно вдигна глава и фокусира погледа си върху издълженото лице на капитана.
— Пристигаме, госпожо Джослин. Нали все повтаряхте колко нямате търпение да слезете на брега. Е, вече пристигнахме на пристана. — Гласът му не криеше собственото му нетърпение да се отърве от трите си пътнички, две от които не правеха нищо друго, освен да „бълват“, както го наричаше той, и да стенат по цяла нощ.
Босоноги, голи до кръста моряци хвърляха въжета на мъжете по каменния кей. Докерите носеха къси кожени елеци вместо ризи. Веслата вече бяха прибрани, с изключение на две, които предпазваха кораба да не се удари рязко в кея. Плоските камъни на кея бяха влажни; във въздуха се долавяше мирис на скоро спрял дъжд и това донякъде беше успокоително. Клатушкането беше престанало преди малко, но стомахът й го помнеше. Слънцето се смъкваше на запад. Тя се помъчи да не помисля за вечеря.
— Много добре, капитан Кейнин — промълви Егвийн с цялото достойнство, което можеше да събере. „Нямаше да говори така, ако си носех пръстена, дори да му се избълвах на ботушите.“ Щом си го представи, потръпна.
Сега пръстенът й с Великата змия и усуканият пръстен на тер-ангреала висяха на гърдите й. Каменният пръстен докосваше хладно кожата й — почти достатъчно, за да противодейства на влажния топъл въздух. Тя беше установила, че колкото повече използва тер-ангреала, толкова повече й се иска да го докосва през деня, без кожата на кесията между него и себе си.
Тел-айеран-риод все още не й показваше нещо особено полезно. Понякога за миг се появяваха образите на Ранд, на Мат или на Перин — също както и в собствените й сънища без тер-ангреала, но нямаше нищо, от което да може да извлече някакъв смисъл. Сеанчанците, за които отказваше изобщо да мисли. Кошмари с някакъв Бял плащ, който поставяше майстор Люхан в огромен зъбат капан за примамка. Какво правеше този сокол на раменете на Перин и защо беше толкова важно той да избере между секирата, която носеше сега, и ковашкия чук? Какво означаваше това, че Мат играеше на зарове с Тъмния, и защо непрекъснато викаше: „Идааа!“ И защо в съня й се струваше, че вика на нея? И Ранд. Той пък се промъкваше през непрогледна тъма към Каландор, докато около него крачеха шестима мъже и пет жени, като някои искаха да го хванат, а други не го забелязваха, някои се опитваха да го упътят към блестящия кристален меч, докато други се мъчеха да му попречат да стигне до него, правейки се, че не знаят къде се намира. Един от мъжете имаше пламъци вместо очи и държеше толкова отчаяно Ранд да загине, че тя почти го усещаше със сетивата си. Струваше й се, че го познава. Баал-замон. Но кои бяха останалите? Ранд пак в онази суха прашна килия с малките твари, които се забиваха в кожата му. Ранд, как се сражава с орда сеанчанци. Ранд, изправен срещу нея самата, и жените с нея, а една от тях беше сеанчанка. Всичко това беше твърде объркано. Трябваше да престане да мисли за Ранд и другите и да се съсредоточи върху това, което предстоеше на нея самата. „Какво ли крои Черната Аджа? Защо не сънувам нещо за тях? Светлина, защо не мога да се науча да го карам да прави това, което аз искам?“