— Тя е права, Карила. Не забравяй, че си Карила. — Не искаше Нинив да чува такива признания. Ликът й не се променяше, когато ги чуеше, но Егвийн веднага усещаше задоволството й, излъчващо се като зной от кухненска печка.
Тъкмо смъкваха черния жребец на Нинив; моряците вече бяха изнесли такъмите му от кораба и просто ги хвърлиха върху влажните камъни на кея. Нинив погледна към конете и отвори уста — Егвийн беше сигурна, че се кани да се разпореди да им ги оседлаят — но отново ги затвори и ги стисна плътно, сякаш й костваше известно усилие. Посегна към плитката си и силно я дръпна. Без да дочака да издърпат докрай брезентовия ремък, Нинив метна постелката върху гърба на черния и намести върху него седлото. Дори не погледна към другите две жени.
В момента Егвийн не гореше от нетърпение да се качи на коня — движенията на коня можеше опасно да напомнят на стомаха й за движението на „Бегач“, — но още един поглед към разкаляните улици я убеди. Обувките и бяха дебели, но нямаше да й се хареса да чисти после калта от тях, нито да повдига полите си, докато гази. Набързо оседла Мъгла, качи се на гърба й и намести полите си. Малко шев на „Бегач“ — този път Елейн се беше справила с това, щерката-наследница можеше да подшива много фино — бе разделил изрядно роклите им, за да могат да яздят удобно.
Нинив за миг пребледня, понеже жребецът реши да подскочи, но успя да задържи устните си стиснати, както и юздите впрочем, и скоро успя да го удържи. След като преминаха бавно покрай дългите складове, тя най-сетне заговори:
— Трябва да издирим Лиандрин и другите с нея, без те да са разбрали, че разпитваме за тях. Те сигурно знаят, че идваме — поне за една от нас, — но бих предпочела да не разберат, че сме тук, преди да е станало твърде късно за тях. — Тя вдиша дълбоко. — Признавам, че все още не съм измислила никакъв начин как да го постигнем. Все още. Някоя от вас да има предложения?
— Ловец на крадци — каза Елейн без колебание.
Нинив я изгледа намръщено.
— Искаш да кажеш като Хюрин? — намеси се Егвийн. — Но Хюрин служеше на своя крал. Един тукашен ловец на крадци не би ли трябвало да служи на Върховните лордове?
Елейн кимна и за миг Егвийн завидя на щерката-наследница за стомаха й.
— Да, би трябвало. Но ловците на крадци не са като кралските гвардейци или като тайренските Бранители на Камъка. Служат на владетеля, но хора, които са ограбени, понякога им плащат, за да им върнат ограбеното. А понякога взимат пари и за да издирят хора. Поне в Кемлин е така. Не виждам причина да не е така и в Тийр.
— Тогава взимаме стаи в някой хан — каза Егвийн — и молим ханджията да ни намери ловец на крадци.
— Не в хан — отвърна Нинив твърдо, докато подкарваше жребеца: изглежда, и за миг не изпускаше животното от вниманието си. — Лиандрин поне ни познава и трябва да приемем, че другите също. Те със сигурност ще следят хановете за онези, които са тръгнали по дирите им. Наистина смятам да щракнем техния капан в лицата им, но не и ние да се окажем вътре. В хан няма да отседнем.
Егвийн реши да не й доставя удоволствие, като я пита.
— Тогава къде? — вдигна вежди Елейн. — Ако можех да разглася коя съм — и ако някой изобщо ми повярва в тези дрехи и без никакъв ескорт — щяха да ни посрещнат най-радушно в повечето благородни Дворове и най-вероятно в самия Камък — отношенията между Кемлин и Тийр са много добри, но това съвсем няма да е дискретно. Целият град ще го научи преди да е паднала нощта. Нинив, не мога да измисля нищо друго освен хан. Освен ако не мислиш да отидем в някоя ферма в околностите, но оттам никога няма да можем да ги намерим.
Нинив хвърли поглед на Егвийн.
— Ще разбера, когато го видя. Остави ме да поогледам сега.
Елейн загледа навъсено ту Нинив, ту Егвийн и промърмори: