— Не си режи ушите, защото не ти харесват обиците.
Егвийн насочи цялото си внимание към улицата, по която яздеха. „Да ме изгори дано, ако допусна да си помисли, че дори се чудя!“
Тук не се мяркаха толкова хора, колкото по улиците на Тар Валон. Може би калта по улиците ги разколебаваше. Тътреха се коли и фургони, повечето теглени от волове, като коларят или фургонджията обикновено крачеше отстрани с дълъг остен от някакво белезникаво чворесто дърво. По тези улици карети и носилки не минаваха. Тук също миришеше на риба — немалко от хората, които притичваха през калта, мъкнеха на гръб огромни кошове, пълни с риба. Дюкяните не изглеждаха процъфтяващи: никой не излагаше стоката си отвън, а Егвийн рядко забелязваше някой да влиза вътре. Дюкяните и работилниците бяха с табели — шивашка игла и топ плат, нож и ножици на точилар, совалка на тъкач и други такива — но боята на повечето от тях се лющеше. Табелите на малкото ханове бяха в същото състояние, а самите ханове не изглеждаха особено оживени. Малките къщички, сгушени между хановете и магазините, често бяха с липсващи плочи и керемиди по покривите. Тази част на Тийр поне беше бедна. И според това, което можеше да види по лицата на хората, малцина от живеещите тук се мъчеха да се преборят с немотията. Движеха се, работеха, но повечето от тях бяха вдигнали ръце. Почти никой не поглеждаше към трите жени, яздещи там, където всички други ходеха пеш.
Мъжете бяха обути в торбести гащи, обикновено завързани на глезените, повечето бяха с ниски обувки и съвсем малко с ботуши, най-много бяха шляпащите с боси крака в калта. Немалко от хората не носеха нито палта, нито ризи, а гащите им бяха пристегнати с широки пояси. Някои носеха широки конични сламени шапки, други бяха с платнени барети, смъкнати над едното ухо. Женските рокли бяха с високи яки, чак до брадичката, а полите им се спускаха до глезените. Мнозина бяха с къси престилчици с различни цветове, понякога с по две или три, всяка по-малка от онази под нея, и повечето носеха същите сламени шапки като мъжете, но оцветени така, че да отиват на престилчиците.
При една от жените Егвийн за първи път забеляза как обутите с обувки се справят с калта. Жената беше завързала на подметките на обувките си малки дървени платформи, които ги повдигаха на две педи над калта, и крачеше с тях, сякаш краката й бяха стъпили здраво на земята. След това Егвийн забеляза, че и други носят такива платформи — и мъже, както и жени. Някои от жените ходеха боси, но не толкова много, колкото мъжете.
Тъкмо се зачуди в кой ли дюкян може да си купят такива платформи, когато Нинив внезапно възви черния си кон по една странична уличка между дълга, тясна двуетажна къща и каменната стена на един грънчарски дюкян. Егвийн и Елейн се спогледаха — щерката-наследница сви рамене — и я последваха. Егвийн не разбираше накъде е тръгнала Нинив, нито защо, и смяташе хубавичко да си поговори с нея за това, но пък и не искаше да се разделят.
Уличката ги изведе в малък двор зад къщата, ограден от слепите стени на околните сгради. Нинив вече беше слязла и връзваше юздите на коня си за една смокиня, за да не опасе разсада, поникнал по зеленчуковите лехи, заемащи половината от двора. До задната врата водеше каменна пътечка. Нинив мина по нея и почука.
— Това сега какво е? — настоя Егвийн въпреки волята си. — Защо спираме тук?
— Ти не видя ли билките на предните прозорци? — Нинив почука отново.
— Билки ли? — каза Елейн.
— Премъдра — поясни Егвийн, докато слизаше от Мъгла и след това я завърза до черния. „Гайдин не е най-подходящото име за кон. Тя да не си мисли, че не се сещам кого има предвид?“ — Нинив е намерила Премъдра или Търсачка, или както ги наричат тук.
Една жена открехна лекичко вратата и надникна недоверчиво навън. Отначало Егвийн си помисли, че е дебела, но след това жената отвори вратата напълно и се видя, че макар и определено добре закръглена, под кожата си има мускули, а не тлъстини. Изглеждаше не по-малко силна от госпожа Люхан, а някои в Емондово поле твърдяха, че Алзбет Люхан е почти толкова силна, колкото мъжа си. Не беше съвсем вярно, но и не беше далече от истината.
— С какво мога да ви помогна? — проговори жената с акцент, много приличащ на този на Амирлин. Сивата й коса беше подредена на дебели къдрици, а трите й престилчици бяха с оттенъци на зеленото, всяка по-тъмна от тази под нея, но дори най-горната беше светлозелена. — Коя от вас има нужда от мен?
— Аз — каза Нинив. — Имам нужда от нещо против прилошаване. А и една от спътничките ми сигурно също. Стига да сме дошли на подходящото място, разбира се.