Колоните си бяха там, както и Каландор. А около искрящия меч, почти толкова призрачни и безтелесни, седяха кръстосали нозе тринадесет жени и се взираха във въртящия се Каландор. Меднокосата Лиандрин извърна глава, погледна право в Егвийн с големите си тъмни очи и сочните й като розов цвят устни се усмихнаха.
Задъхана, Егвийн седна в леглото така бързо, че чак залитна.
— Какво има? — попита разтревожена Елейн. — Какво стана? Изглеждаш уплашена.
— Ти едва-що затвори очи — добави тихо Нинив. — За пръв път се връщаш преди ние да сме те събудили. Стана нещо, нали? — Тя рязко дръпна плитката си. — Добре ли си?
„Как успях да се върна? — почуди се Егвийн. — О, Светлина, та аз дори не разбрах как го направих“ — Знаеше само, че й се ще да отложи онова, което трябваше да им каже. Развърза кожената връв от врата си и стисна в шепа пръстена с Великата змия и по-големия, усукан тер-ангреал.
— Те ни очакват — промълви тя най-сетне. Не беше нужно да пояснява кои. — И мисля, че знаят, че сме в Тийр.
Бурята се изсипа над града.
Дъждът барабанеше по палубата над главите им. Мат гледаше втренчено камъчетата на дъската между него и Том и не можеше напълно да се съсредоточи върху играта въпреки тлъстия андорски сребърник, който го примамваше в края й. Изтрещя гръмотевица и в малките прозорчета проблесна мълния. Четири лампи осветяваха капитанската каюта на „Гълъб“. „Проклетият кораб може да е бърз като птица, но въпреки това се мъкне ужасно дълго.“ Съдът леко се раздруса, после отново; изглежда, сменяше курса. „Дано само не ни натика в тази проклета тиня! Дано успее да ни измъкне час по-скоро от тази проклета каца с масло, че ще му изсипя всичкото злато в проклетото гърло!“ Прозявка — откакто напуснаха Кемлин, не беше спал добре; тежките грижи, които го бяха налегнали, не му даваха покой — пак прозявка и той постави едно бяло камъче на пресечката на две линии; след три хода щеше да затвори почти една пета от черните камъчета на Том.
— Виж ти, можел си да играеш добре, момче — изръмжа одобрително веселчунът, дръпна от лулата и постави следващото си камъче, — когато влагаш малко ум в играта. — Табакът му ухаеше на сухи листа и жълъди.
Мат посегна за още едно камъче, но после примигна и го пусна. В същите три хода камъчетата на Том щяха да заклещят почти една трета от неговите. Това не беше го предвидил, а вече не виждаше изход.
— Ти губил ли си някога игра? А, губил ли си въобще някога игра?
Том извади лулата от устата си и отри мустаци с кокалчетата на пръстите си.
— От дълго време не съм. Мургейз обикновено ме биеше за два пъти по-малко време. Казват, че добрите пълководци и добрите играчи на Великата игра са добри и на камъчета. Тя е една от тях и не се съмнявам, че може да бъде и добър пълководец.
— Какво ще кажеш да хвърлим някой зар? На камъчета много се мисли и е много дълго.
— Предпочитам да печеля по-често от веднъж на девет-десет хвърляния — отвърна сухо веселчунът.
Вратата на каютата рязко се отвори и на прага се показа капитан Дерне. Изтръска наметалото си от дъжда и изруга под нос.
— Светлината да ми изсуши кокалите дано, ако знам защо се съгласих да наемете „Гълъб“. И да ми искате да карам все по-бързо, пусто да опустее дано, посред тая черна нощ и тоя порой. По-бързо. Все това „по-бързо“, пусто опустяло дано! Досега сто пъти можеше да се натреса на някой проклет нанос, да я вземат мътните и скоростта, и вас дано!
— Ти поиска златото — отвърна Мат. — Ти каза, че тази купчини гнили дъски била бърза, Дерне. Кога ще стигнем Тийр?
Капитанът се подсмихна.
— Вече се връзваме на кея. И огън да ме изгори вместо някой опустял селянин, ако друг път пак взема на борда нещо говорещо! Е, къде ми е остатъкът от златото?