Нова мълния раздра небето, този път накършена на три, и ярко освети някаква тясна къща, по чиито прозорци сякаш бяха накачени китки сушени билки и дюкян, здраво залостен, с грънчар на табелата. Мат се прозя, присви рамене под дъжда и се помъчи да върви по-бързо през лепкавата кал.
— Мисля, че трябва да зарежа тази част от града, Том — извика той. — Всичката тая кал и воня на риба. Можеш ли да си представиш Нинив или Егвийн — особено пък Елейн! — да изберат да останат тук? Жените обичат чистичко и спретнато, Том, и да им мирише хубаво.
— Може би момче — измърмори Том. — Ще се изненадаш с какво се примиряват понякога жените. Но може и да си прав.
— Хайде, Том. Искам тази нощ да намеря или Комар, или момичетата, едно от двете.
Том закуцука след него.
Минаха през широките порти към града — без охрана в този силен дъжд — и Мат с облекчение най-сетне стъпи върху каменна настилка. И на не повече от петдесет крачки по улицата намериха хан. От прозорците му струеше светлина и отвътре се лееше музика. Дори Том преодоля тези последни петдесетина крачки бързо, колкото и да накуцваше.
Дългият бял сюртук на домовладелеца на „Белия полумесец“ бе втален, за разлика от палтата на повечето мъже около масите. Мат си помисли, че торбестите гащи на ханджията, пристегнати на глезените, са достатъчно широки, за да се поберат в тях двама души с по-обикновени размери, по един във всеки крачол. Прислужничките носеха тъмни, закопчани до шиите рокли и къси бели престилчици. Между двете камини музикант свиреше на ксилофон с дървени чукчета. Том го изгледа критично и поклати глава.
Добре закръгленият ханджия — казваше се Кейван Лоупър — с голяма радост им предостави стаи. Изгледа намръщено калните им ботуши, но среброто от джоба на Мат — златото беше на привършване — и пъстроцветното наметало на Том смекчиха бръчките по тлъстото му чело. Когато Том заяви, че е готов да изнесе някое представление в следващите вечери срещу скромно заплащане, бузите на Лоупър се разтресоха от удоволствие. За едър мъж с бял кичур на брадата не знаеше нищо, нито за три жени, отговарящи на описанията на Мат. Мат остави всичко с изключение на наметалото и тоягата си в стаята — едва погледна да се увери, че има легло — спеше му се, но не си позволи и да помисли за сън — след което изгълта набързо вкусната рибешка яхния и бързо излезе навън под дъжда. Изненада се, че Том го последва.
— Мислех, че искаш да останеш на сухо, Том. Веселчунът потупа калъфа с флейтата, който носеше под наметалото. Другите вещи бе оставил в стаята си.
— Хората обичат да разговарят с веселчун, момче. Може да разбера нещо, което на теб няма да кажат. Аз също не искам трите момичета да пострадат.
На стотина крачки от другата страна на улицата имаше друг хан, после друг, на двеста крачки от него, после още един. Мат се залавяше за работа във всеки един от тях, като се присвиваше тихо, докато Том повее наметалото си и разкаже някоя и друга приказка, след което някой го почерпваше с чаша вино, докато Мат разпитваше за високия мъж с късо подрязаната брада с бял кичур и за трите жени. Спечели на зар няколко монети, но не научи нищо, нито пък Том. Остана доволен поне, че Том отпиваше само по глътка-две във всеки хан; на корабчето Том бе проявил почти пълно въздържание, но Мат не беше сигурен дали пак няма да се отдаде на виното, щом стигнеха в Тийр. След като обиколиха още десетина хана. Мат имаше чувството, че са окачили воденични камъни на клепачите му. Небето леко посивяваше. Настъпваше утро.
— Момче — промърмори Том, — ако не се върнем скоро в „Белия полумесец“, ще заспя ей тук под дъжда. — Старият се спря да се изкашля. — Забеляза ли, че подмина цели три хана? Светлина, толкова се уморих, че и да мисля не мога. Имаш ли все пак някакъв план накъде вървим?
Мат се загледа тъпо в някакъв висок мъж, загърнат в наметало, който бързо зави на ъгъла. „Светлина, колко съм уморен. А Ранд сега е на петстотин левги оттук и си играе на Дракон, проклетникът.“
— Какво? Три хана ли? — Бяха застанали почти срещу фасадата на друг, „Златната чаша“ според люшкащата се на вятъра табела. Заприлича му на най-обикновена чаша за зарове, но реши все пак да опита. — Само още веднъж, Том. Ако не ги намерим и тук, ще се върнем и лягаме. — Леглото сега му се струваше много по-примамливо от игра на зарове със сто жълтици залог, но въпреки това се насили и влезе.