Перин се огледа; никой от докерите, които разнасяха товари по пристанището, изглежда, не беше чул. Беше сигурен, че ако я бяха чули, щеше да надуши миризмата, на страха. С усилие преглътна острата забележка, лепнала се на езика му. Нейният език беше по-бърз и по-остър.
— То бива припряност, ама твоето не се понася — избоботи Лоиал. — Ти май си въобразяваш, че тук ще е по-лесно, отколкото в Иллиан, Файле.
— Лесно ли? — промърмори Зарийн. — Лесно! Лоиал, само за една нощ за малко не ни убиха на два пъти. Само Иллиан беше предостатъчен за славна Ловджийска песен. И на това му викаш лесно?
Перин отвърна с мълчалива гримаса. Никак не му хареса, че Лоиал я наричаше с избраното от нея име — то непрекъснато му напомняше, че според Моарейн тя е „соколицата“ на Мин. А и освен това с нищо не му помагаше да престане да мисли дали тя е красивата жена, от която Мин го беше предупредила да се пази. „Добре поне че още не съм се натъкнал на «ястребицата». Или, да не дава Светлината, на някой туатанец с меч! Виж, това наистина би било най-странното от всичко!“
— Престани да питаш, Зарийн — скастри я той, докато се мяташе на седлото на Стъпко. — Ще разбереш защо сме тук, когато Моарейн реши да ти каже. — Стараеше се да не поглежда към Камъка.
Тя извърна тъмните си очи към него.
— Не мисля, че ти знаеш, ковачо. Точно затова няма да ми кажеш, защото и ти не знаеш. Признай си, селянче.
Той въздъхна и подкара Стъпко след Моарейн и Лан и Зарийн се отказа да пита повече.
Моарейн беше привързала намасленото си наметало зад седлото върху невзрачния вързоп, криеш знамето на Дракона, и въпреки жегата си бе наметнала синята пелерина от Иллиан. Качулката й прикриваше лицето и, пръстенът и с Великата змия бе окачен на връв около врата й. Тийр, беше им обяснила тя, не забранявал присъствието на Айез Седай, а само преливането, но Бранителите на Камъка следели зорко всяка жена, носеща пръстена. А тя не искаше да бъде следена.
Лан беше напъхал променящия цветовете си плащ в дисагите преди два дни, когато стана ясно, че онзи, който бе пратил след тях мракохрътите — „Самаил“, помисли си с тръпка на ужас Перин и се помъчи повече да не мисли за това — който и да беше той, се е отказал да праща подир тях нова глутница. Стражникът не бе отстъпил пред жегата в Иллиан нито пред по-малката жега в Тийр. Сиво-зеленикавият му сюртук беше закопчан догоре.
Перин носеше своята дреха полуразкопчана и с развързана яка на ризата. В Тийр може и да беше малко по-хладно от Иллиан, но въпреки това си беше горещо като лятото в Две реки, и както винаги след дъжд, влагата правеше въздуха още по-непоносим. Коланът на секирата му висеше закопчан около високия лък на седлото. Така му беше подръка, ако му потрябваше, а и се чувстваше по-добре, че не я носи на кръста си.
Калта по първите улици, по които минаха, го изненада. Доколкото бе виждал, само селата и по-малките градчета имаха непавирани улици, а Тийр беше един от големите градове. Но хората, изглежда, не се притесняваха и мнозина крачеха боси. Някаква жена, която премина на малки дървени платформи, за малко привлече вниманието му и той се зачуди защо всички не използват такива. Торбестите гащи на мъжете изглежда държаха по-хладно от неговите, плътно прилепнали по хълбоците, но беше сигурен, че ще се чувства като глупак, ако обуе такива. Представи си как се е облякъл в такива гащи, с голяма сламена шапка на главата, и се изкикоти.
— Какво смешно намираш, Перин? — попита Лоиал. Ушите му бяха клепнали и туфите се скриха в косата му, докато огиерът оглеждаше загрижено хората наоколо. — Този народец изглежда така… съкрушен, Перин. Нямаха такъв вид, когато бях тук миналия път. Дори хора, оставили да посекат Дъбравата им, не изглеждат толкова съкрушени.
Перин започна да се вглежда в хорските лица и разбра, че Лоиал е прав. Нещо бе помръкнало в лицата на повечето от тези хора. Надеждата може би. Любопитството. Почти не поглеждаха към яздещата група, освен колкото да се дръпнат от пътя на конете. На огиера, яхнал толкова едър кон, не обръщаха повече внимание, отколкото на Лан или Перин.
Улиците постепенно промениха облика си, уширявайки се в каменна настилка, след като преминаха портите на високата градска каменна стена под присвитите тъмнооки погледи на войници в ризници върху червени камизоли с широки ръкави, завършващи с тесни бели маншети, и кръгли шлемове с периферия, увенчани с остър връх. Наместо с торбести гащи като на другите мъже, тези бяха с плътно прилепнали, затъкнати под коленете във високи чизми. Войниците изглеждаха навъсено меча на Лан и неволно докосваха дръжките на своите, накриво поглеждаха и секирата на Перин, но и по техните лица, въпреки намръщените вежди и бдителните погледи, имаше нещо убито, сякаш нищо повече не заслужаваше усилието им.