— Омразен тип — промърмори Зарийн, изтупвайки с две ръце праха от тесните си поли. — Сигурна съм, че ме взе за личната ви прислужничка, Айез Седай. Не мога да го понеса!
— Дръж си езика — тихо каза Лан. — Ако още веднъж използваш това име там, където могат да те чуят, ще съжаляваш, момиче. — Тя сякаш бе готова да възрази, но леденосините му очи усмириха езика й, макар и да не охладиха яростта в погледа й.
Моарейн не им обърна внимание. Беше се замислила.
— Как ще тръгнем да търсим Ранд? — попита Перин, но тя, изглежда, изобщо не го чу. — Моарейн?
— Стойте около хана — промълви тя след малко. — Тийр може да е опасен град за човек, който не знае тукашните порядки. Шарката може да се прекъсне точно тук. — Последното го изрече съвсем тихо, повече на себе си. След това добави по-високо: — Лан, хайде да видим какво можем да открием, без да привличаме излишно внимание. Останалите стойте около хана.
— Стойте около хана — имитира Зарийн, след като Айез Седай и Стражникът изчезнаха надолу по стълбището. Но го произнесе достатъчно тихо, за да не я чуят. — Този Ранд. Той е онзи, когото нарекохте… — Ако в този момент приличаше на соколица, то соколицата беше доста притеснена. — А ние сме в Тийр, където Сърцето на камъка пази… А Пророчествата казват, че… Светлината да ме изгори дано, тавирен, нима точно в тази приказка трябваше да се забъркам?
— Това не е приказка, Зарийн. — За миг Перин се почувства също толкова безпомощен, колкото ханджията преди малко. — Колелото ни втъкава в Шарката. Ти сама избра твоята нишка да се заплете с нашите и сега е твърде късно да я разплетеш.
— Светлина! — изръмжа тя. — Ето че и ти започна да говориш като нея!
Той я остави с Лоиал и отиде да прибере вещите си в стаята — беше с ниско легло, удобна, но малка, както, изглежда, градските хора смятаха за подходящо за един слуга, с умивалник, столче и няколко окачалки на напуканата боядисана стена — и когато излезе, двамата ги нямаше. Привлякоха го ударите на ковашкия чук и той тръгна надолу.
Толкова неща в Тийр изглеждаха странни, че беше истинско облекчение да се озове в ковачница. Приземният етаж представляваше едно-единствено помещение без задна стена, с две дълги крила на порта вместо стената, отворени към заден двор за подковаване на коне и волове, с примка за привързване на животните. По поставките бяха подредени чукове, клещи с всевъзможни размери висяха по халките на страничните стени, подпорни, ножове за обрязване на копита и други налбантски сечива лежаха грижливо подредени по дървените скамейки редом с длета, клинове, щампи и още всякакви приспособления за ковашкия занаят. В сандъци лежаха подредени късове желязо и стомана с различна дължина и дебелина. Имаше пет точиларски колела с различна зърненост на камъка, имаше и шест наковални и три каменни пещи с духала, въпреки че само в една от тях грееше жарава. До тях стояха пълни с вода бъчви за закаляване.
Ковачът биеше с чука си върху нажежено до жълто желязо, стиснато здраво в тежки клещи. Беше с торбести гащи и със светло-сини очи, но дългата кожена жилетка върху голите му гърди и престилката не бяха по-различни от онези, които Перин и майстор Люхан носеха в Емондово поле, а дебелите му мишци и яките рамене подсказваха, че работи с метала от години. По тъмната му коса имаше почти толкова кичури сиво, колкото и по главата на майстор Люхан. Други жилетки и престилки висяха по стените, сякаш човекът имаше калфи, но такива в момента не се мяркаха. Огънят в пещта замириса на Перин като у дома. На дома му замириса и нажеженото желязо.
Ковачът се обърна да набута парчето, което обработваше, в жаравата и Перин пристъпи да му помогне, подхващайки меховете. Мъжът го изгледа, но не каза нищо. Перин започна да движи дръжката на меха нагоре-надолу с бавни, отсечени, равномерни удари, поддържайки въглените на нужната, топлина. Ковачът отново се залови да обработва нагрятото желязо, този път на извивката на наковалнята. Перин си помисли, че може би прави стъргало за каца. Чукът биеше на отсечени, къси удари.
Без да отмества очи от работата си, ковачът заговори:
— Калфа?
— Да — отвърна Перин също тъй просто.
Ковачът продължи работата си мълчаливо. Наистина се оказа стъргало за почистване на дървените каци от налеп. Оставяйки само за миг чука, ковачът измъкна едно късо, ръбесто парче желязо и го бутна в ръката на Перин, а после отново надигна чука и продължи работата си.