Перин отиде да остави кожения елек и престилката на окачалката, но щом ги свали, усети с гърба си погледа на Зарийн. Сякаш го докосваше. Миризмата на дъхави треви откъм нея го обля. Бързо навлече ризата си, натъпка я в панталоните и си наметна палтото. Когато се извърна, на лицето на Зарийн се бе изписала една от онези нейни загадъчни усмивки, които така го изнервяха.
— Значи това си смятал да правиш? — попита тя. — Толкова път да биеш, за да станеш отново ковач? — Аджала се спря, както притваряше крилата към налбантското дворче, и се заслуша.
Перин надигна тежкия чук, който бе използвал. Дръжката бе дълга почти колкото ръката му. Добре стоеше в дланта му. На място. Ковачът бе погледнал очите му само веднъж и дори не примигна — работата беше от значение тук, а не цветът на очите.
— Не — отвърна той с тъга. — Някой ден, надявам се. Но все още не. — Понечи да окачи чука на стената.
— Вземи го — обади се Аджала. — Нямам навика да се разделям с добрите си чукове, но… Работата, която свърши днес, е много по вече от цената на чука, пък може да ти свърши работа в онзи „един ден“. Човече, ако съм виждал някой, комуто да отива да държи този чук, това си ти. Тъй че вземи го. Задръж го.
Перин стисна дръжката. Наистина му прилягаше.
— Благодаря ти. Трудно ми е да опиша какво означава това за мен.
Когато излязоха, Зарийн вдигна очи към него и каза:
— Имаш ли си представа колко странни са мъжете, ковачо? Не. Не допускам. — Тя се затича напред и го остави да стиска чука в едната си ръка, а с другата да се почесва по темето.
Никой в дневната не му обърна особено внимание — какво толкова, някакъв златоок мъж, понесъл ковашки чук. Той се качи в стаята си и се сети да запали восъчната свещ. Колчанът и коланът със секирата висяха на окачалката на варосаната стена. Той вдигна в едната си длан секирата и чука в другата. На тежест секирата с извитото острие и тежкия шип беше по-лека от чука, но му се стори десет пъти по-тежка. Намести я в клупа на колана и сложи чука под окачалката, с дръжка, опряна на стената. Дръжките на секирата и чука почти се докоснаха — две парчета дърво с почти еднаква дебелина. Два къса метал, почти еднакво тежки. Той приседна на столчето и остана дълго време така, взирайки се в тях. Все още ги гледаше, когато Лан надникна през открехнатата врата.
— Хайде, ковачо. Трябва да обсъдим някои неща.
— Аз наистина съм ковач — отвърна Перин и Стражникът го изгледа намръщено.
— Недей да ми се побъркваш точно сега като зимна виелица, ковачо. Ако не можеш повече да понесеш бремето си, всички ни ще завлечеш надолу по склона.
— Ще си понеса аз бремето — изръмжа Перин. — Ще направя каквото е нужно. Какво искаш?
— Теб, ковачо. Не чу ли? Хайде, селянче.
Ей това прозвище, дето Зарийн така често използваше, го накара да скочи сърдито на крака, но Лан вече се обръщаше. Перин забърза след него по коридора, решен веднъж завинаги да заяви на Стражника, че са му омръзнали неговите „ковачо“ и „селянче“, че името му е Перин Айбара. Стражникът нахълта в единствената частна трапезария на хана и Перин го последва.
— Слушай ме сега, Стражнико, аз…
— Ти слушай, Перин — прекъсна го тихо Моарейн. — Млъкни и слушай.
Лицето й беше гладко, но очите й бяха също така помръкнали като гласа й.
Перин не бе забелязал, че в стаята има и други освен него и Стражника. Моарейн седеше до масата по средата на стаята, проста черна дъбова маса без никакви резба. Останалите столове около нея, с високи резбовани гърбове, не бяха заети. Зарийн се беше облегнала навъсена на стената в другия край на стаята, срещу Лан, който бе до камината, а Лоиал беше предпочел да седне на пода, тъй като никой от столовете не ставаше за него.
— Радвам се, че най-после реши да дойдеш при нас, селянче — рече заядливо Зарийн. — Моарейн не искаше да ни каже нищо, докато не дойдеш и ти. Само ни гледа така, сякаш не може да реши кой точно от нас трябва да загине. Аз…
— Замълчи — сряза я Моарейн. — Един от Отстъпниците е в Тийр. Върховният лорд Самон е Бе-лаал.
Перин потръпна.
Лоиал притвори очи и простена.
— Можех да си остана аз в моя стеддинг. Сигурно щях да съм много щастлив, женен за която и да ми беше избрала мама. Майка ми е чудесна жена и нямаше да ме даде на лоша невеста. — Ушите му сякаш напълно се бяха скрили под рунтавата му коса.