— Стегни се, овчарю — отвърна му дрезгаво Лан. — Целият свят е яхнал раменете ти. Не забравяй, че си човек, и направи това, което трябва.
Ранд погледна Стражника в очите и странно, цялата му горчивина сякаш изчезна.
— Ще се боря с всички сили — каза той. — Защото няма друг, а трябва да се стори, и дългът е мой. Ще се боря, но не съм длъжен да ми харесва това, в което се превърнах. — Затвори очите си, сякаш се канеше да заспи. — Ще се боря. Сънищата…
Лан го изгледа за миг и кимна. Вдигна глава и огледа Моарейн, Перин и Мин.
— Заведете го до постелята му, а после гледайте и вие да поспите. Още дни ни чакат, а Светлината само знае какво ни предстои.
Глава 6
Ловът започва
Перин не очакваше да заспи, но изстиналото варено, с което се бе натъпкал — решимостта му по отношение на корените бе изтраяла само докато не подуши остатъците от вечерята — и умората го събориха в леглото. И да беше сънувал нещо, не помнеше. Събуди се, когато Лан го разтърси за раменете. Утрото, процеждащо се през отворената врата, превръщаше Стражника в сянка, окъпана в светлина.
— Ранд го няма — бе единственото, което каза Лан, преди да излезе тичешком, но то беше предостатъчно.
Перин се измъкна от постелята и бързо навлече дрехите си. Навън се мяркаха само шепа шиенарци — извличаха с конете си труповете на тролоците, но се движеха така, сякаш едва бяха станали от болничната постеля. На всяко тяло му трябваше време, за да си възвърне силата, изразходена от Лечителството.
Стомахът на Перин изръмжа, а носът му задуши вятъра с надеждата, че някой се е захванал да готви. В момента беше готов да яде корените с вкус на ряпа дори и сурови, ако се наложеше. Но долови само останалата във въздуха воня на заклан мърдраал, миризмите на мъртви тролоци и на хора, живи и мъртви, на коне и дървета. И на мъртви вълци.
Колибата на Моарейн, високо на отсрещния склон, изглежда, се беше превърнала в център на трескава дейност. Мин се шмугна вътре, а след няколко мига навън изхвърча Масема, последван от Юно. Едноокият се затича сред дърветата към отвесната скална стена зад колибата, докато другият шиенарец закуцука надолу по склона.
Перин се запъти към колибата. Докато прецапваше ручея, пресрещна Масема. Лицето на шиенареца беше изнурено, а очите му изглеждаха по-хлътнали от всякога. Внезапно той вдигна ръка и хвана Перин за ръкава.
— Ти си от неговото село — каза дрезгаво Масема. — Трябва да знаеш. Защо господарят Дракон ни изостави? Какъв грях сторихме?
— Грях ли? Какво говориш? За каквото и да си е тръгнал Ранд, то няма нищо общо с това, което сте сторили.
Масема обаче изглеждаше неудовлетворен. Не пусна ръкава на Перин и се взря в лицето му, сякаш се надяваше да разчете отговорите там. В левия ботуш на Перин започна да прониква ледена вода.
— Масема — каза той предпазливо. — Каквото и да е направил господарят Дракон, то е било според плана му. Господарят Дракон няма да ни изостави. — „А дали наистина? Аз на негово място щях ли?“
Масема кимна умислено.
— Да. Да, сега разбирам. Тръгнал е сам, за да пръсне мълвата за своето завръщане. Ние също трябва да я разпространим. Да. — И закуцука през потока, без да спира да си мърмори.
Шляпайки с подгизналите си ботуши, Перин се заизкачва към колибата на Моарейн и почука. Отговор не последва. Той се поколеба за миг и влезе.
Външната стаичка, където спеше Лан, беше тясна и просто обзаведена, също като колибата на Перин, с грубо сковано легло до стената, няколко окачалки за принадлежностите му и една лавица. През разтворената врата проникваше малко светлина и затова на лавицата бяха запалени смолисти борови трески, напъхани в цепнатините на скални парчета. Те изпускаха тънки струйки дим, който се стелеше на облак под тавана. Носът на Перин се сбърчи от миризмата. Главата му почти опираше в ниския таван. А главата на Лоиал направо се триеше в него, макар огиерът да беше приседнал на ръба на леглото на Лан и да се бе сгушил, за да се смали. Туфестите му уши помръднаха притеснено. Мин седеше с кръстосани крака на пръстения под до вратата към стаята на Моарейн, а самата Айез Седай крачеше, потънала в размисъл. Три крачки напред и три назад, само с това разполагаше, но използваше енергично тясното пространство и спокойствието, изписано на лицето й, не съответстваше на бързите й нервни крачки.