Лан прекарваше повечето време в разузнаване на пътя на своя черен кон Мандарб, следвайки дирите на Ранд, докато останалите следваха знаците, които Стражникът им оставяше. Стрела от подредени на земята камъчета или леко издраскана на скалната стена на раздвояващ се проход. Завий насам. Прекоси онази седловина. Обиколи натам. Поеми по тази пътека на сърни, после през дърветата, ето тук през дърветата, покрай тесния ручей, макар да нямаше нищо, което да показва, че някой е минавал там преди тях. Нищо, освен знаците на Лан. Туфи трева или храсти, загърнати по един начин, за да подскажат да тръгнат наляво. Сведен клон. Купчина камъчета да им каже, че следва стръмно изкачване, две листенца, забодени на трън, че идва спускане. Стражникът знаеше стотици знаци, както му се стори на Перин, а Моарейн ги разпознаваше всичките. Лан рядко се връщаше назад, освен когато се спираха да пренощуват, за да поговори тихо с Моарейн, далеч от огъня. Когато слънцето се вдигнеше, обикновено ги беше изпреварил с часове.
Моарейн винаги се оказваше първа на седлото след него, още докато небето на изток едва порозовяваше. Айез Седай не слизаше от Алдийб, бялата си кобила, докато не паднеше пълен мрак, че даже и по-късно, и то защото Лан отказваше да търси дири, щом паднеше нощ.
— Ще се движим дори още по-бавно, ако някой кон си счупи крака — казваше Стражникът на Моарейн, когато тя се оплачеше.
Отговорът й беше почти винаги един и същ.
— Ако не можеш да се движиш по-бързо от това, може би ще трябва да те пратя на Мирел преди да си остарял. Е, това може и да почака, но все пак трябва да тръгнеш по-бързо.
Думите й звучаха наполовина като предизвикана от раздразнение истина, наполовина като шега. Във всеки случай, в тях имаше някаква заплаха, или може би предупреждение — Перин беше сигурен в това от начина, по който Лан свиваше устни дори когато след това тя се усмихваше и го потупваше утешително по рамото.
— Коя е тази Мирел? — попита с подозрение Перин, когато това се случи за първи път. Лоиал поклати глава и промърмори нещо за онова, което щяло да се случи с онези, които се месят в работите на Айез Седай. Косматият кон с тежките копита на огиера беше висок и едър като дърански жребец, но при провисналите на хълбоците му дълги крака на Лоиал животното изглеждаше дребно като пони.
Моарейн отвърна с весела, малко загадъчна усмивка.
— Просто една сестра, от Зелените. На която Лан един ден ще трябва да връчи един пакет, за да се опази.
— Няма да е скоро — заяви Лан и колкото и странно да беше, в гласа му се долови гняв. — Никога, ако мога да го избегна. Ти ще ме надживееш с много, Моарейн Айез Седай!
„Колко много тайни крие тя“ — помисли си Перин, но повече не попита по темата, която очевидно можеше да прекърши железния самоконтрол на Стражника.
Отзад на седлото си Айез Седай носеше навит на руло в одеяло вързоп: знамето на Дракона. Перин изпитваше голямо притеснение от това, че то е с тях, но Моарейн нито го питаше за мнението му, нито се вслушваше, когато й го предложеше. Не че някой щеше да го разпознае, ако го видеше, но той се надяваше, че тя ще се окаже толкова добра в пазенето на тайни пред други хора, колкото пред него самия.
В началото поне пътуването беше отегчително. Поредният обвит в облаци връх по нищо не се отличаваше от предишния, проходите изглеждаха все едни и същи. Вечерята обикновено се състоеше от заек, убит с камък от прашката на Перин. Не разполагаше с толкова стрели, че да рискува да стреля с тях по зайци в тази скалиста местност. Закуската беше студен заек, почти винаги, а обядът, който изяждаха в движение на седлата, беше същото.
Понякога, когато спираха на бивак край някой поток и все още беше достатъчно светло, за да се вижда, двамата с Лоиал ловяха пъстърва, легнали по корем, с ръце, напъхани до лактите в студената вода, като напипваха и измъкваха зеленогърбата риба от скалистите подмоли, където тя се криеше, Лоиаловите пръсти, колкото и да бяха дебели, все се оказваха по-ловки от тези на Перин.
Веднъж, три дни след като бяха потеглили, Моарейн се присъедини към тях. Просна се до потока и започна да разкопчава перлените копчета по ръкавите на роклята си, питайки ги как се прави това нещо. Перин хвърли изумен поглед към огиера. Лоиал сви рамене.
— Всъщност не е толкова трудно — каза й Перин. — Просто провираш ръката си зад рибата и отдолу, все едно че искаш да я погъделичкаш по корема. И после я измъкваш. Но трябва практика. Можеш да не хванеш нищо през първите няколко дни.