— Колко дни съм се опитвал, докато се науча да я хващам — добави Лоиал. Той вече пъхаше огромните си ръце във водата, като внимаваше сянката му да не изплаши рибата.
— Нима е толкова трудно? — промърмори Моарейн. Ръцете й се плъзнаха във водата — и миг след това тя ги измъкна с плясък, стиснала тлъста пъстърва, която се замята по повърхността. Засмя се доволно и я хвърли на брега.
Перин примигна към едрата риба, която заподскача под гаснещия слънчев зрак, и каза:
— Голям късмет извади. Такава риба не се пъха често в такъв малък подмол. Трябва да се преместим малко по-нагоре по течението. Ще се мръкне преди друга риба да се загнезди в този подмол.
— Така ли? — отвърна Моарейн. — Вие двамата отидете. Аз мисля пак да опитам тук.
Перин се поколеба малко, после се премести малко по-нагоре, при друга скална издатина. Моарейн беше намислила нещо, но той не можеше да разбере какво. Това го разтревожи. Перин легна по корем и внимавайки сянката му да не падне над водата, надникна от ръба на скалата. Половин дузина риби плуваха във водата, едва движейки опашки, за да се задържат на място. Всички, взети заедно, нямаше да тежат колкото рибата на Моарейн, прецени той с въздишка. Ако имаха късмет, двамата с Лоиал можеха да спипат по две, но сенките на дърветата на отсрещния бряг вече се просваха над водата. Каквото хванеха сега, това щеше да е, а апетитът на Лоиал беше толкова голям, че той щеше да излапа и четирите плюс половината от голямата. Ръцете на Лоиал вече се наместваха под една от пъстървите.
Преди Перин да е успял да пъхне ръцете си във водата, Моарейн извика:
— Три ще са достатъчни, мисля. Последните две са по-големи от първата.
Перин изгледа Лоиал стреснато.
— Не може да бъде!
Огиерът се изправи, хвърли подскачащата малка пъстърва на тревата и простичко отвърна:
— Тя е Айез Седай.
Разбира се, когато се върнаха при Моарейн, на брега лежаха три едри риби. Тя вече закопчаваше ръкавите си.
Перин си помисли дали да не й напомни, че който хване рибата, трябва и да я очисти, но точно в този момент тя улови погледа му. На гладкото й лице не беше изписано нещо особено, но тъмните й очи го изгледаха така решително, че той не посмя да отвори уста, а измъкна ножа от колана си и се захвана да корми рибата. Едва след малко замърмори:
— Гледай я ти, как забрави, че трябва да делим шетнята. Скоро ще поиска да й готвим и да чистим след това.
— Несъмнено — отвърна Лоиал, без да спира да чисти рибата, с която се беше заловил. — Тя е Айез Седай.
— Това съм го чувал вече. — Люспите на рибата се разхвърчаха изпод ножа на Перин. — На шиенарците може и да им харесва да подтичват около нея, да подреждат и да й принасят, но сега сме само четирима. Трябва да се редуваме. Иначе не е честно. Лоиал се изсмя гръмко.
— Съмнявам се, че за нея нещата изглеждат така. Първо трябваше да се примири с Ранд, който спореше с нея през цялото време, а сега и ти искаш да го заместиш. По правило една Айез Седай не позволява никой да спори с нея. Предполагам, че смята да ни върне към навика да правим каквото ни каже още преди да сме стигнали първото село.
— И няма да е лошо — каза Лан над главите им. Сред гаснещата светлини той сякаш се бе появил от нищото.
Перин едва не подскочи, а ушите на Лоиал се вкочаниха от изумление. Нито един от двамата не беше чул стъпките на Стражника.
— Навик, който никога не трябва да губите — добави Лан, след което закрачи към Моарейн и конете. Ботушите му почти не издаваха звук дори върху каменистата почва, а след като се озова на няколко крачки от тях, наметалото, увиснало на гърба му, притесни Перин, защото се виждаше някаква лишена от тяло глава и ръце, носещи се по брега на потока.
— Тя ни е нужна, за да намерим Ранд — каза тихо Перин. — Но няма да й позволя повече да оформя живота ми. — И продължи енергично да чисти рибата.
Смяташе да спази това си обещание — наистина смяташе — но в следващите дни, без сам да разбере как точно, се усети, че двамата с Лоиал готвят, чистят и извършват всякакво друго дребно шетане, което можеше да хрумне на Моарейн. Дори по едно време установи, че по някакъв начин се е заел с грижите за Алдийб всяка вечер, като разседлаваше кобилата и я чешеше, докато Моарейн се отпускаше, явно потънала в размисъл.
Лоиал прие това като нещо неизбежно, но не и Перин. Опитваше се да отказва, да се съпротивлява, но му беше трудно да оказва съпротива, след като тя му предложеше нещо разумно и при това само едно. Самата сила на присъствието й, решителният й поглед затрудняваше възраженията му. Тъмните й очи улавяха неговите още преди да е понечил да отвори уста. Само едно вдигане на вежди му напомняше, че се държи грубо, разширените й от изумление очи от това, че може да се противопостави на толкова малка молба, спокойният поглед, изказващ всичко, което представлява една Айез Седай — всички тези неща го караха да се разколебава, а разколебаеше ли се веднъж, окончателно губеше почва. Винеше я, че използва Единствената сила върху него, макар да не вярваше, че наистина е така, а тя му казваше да не се прави на глупак. Започна да се чувства като къс желязо, което се мъчи да попречи на ковача да го изчука и да го превърне в коса.