Мъгливите планини отведнъж отстъпиха пред гористите хълмове на Геалдан, към земя, която изглеждаше хълмиста, но не много висока. Сърните, които често само ги изглеждаха нащрек сред планините, започнаха да ги отбягват още щом забележеха конете. Дори Перин вече едва долавяше смътните силуети на сивите диви котки, изчезващи в гората. Навлизаха в земи, населени с хора.
Лан престана да носи променящото цветовете си наметало и започна да се връща по-често към тях преди отдих, като им казваше какво ги чака напред. На много места дърветата бяха изсечени. Скоро се показаха нивя, оградени с груби каменни стени, и селяните, които оряха в подножията на хълмовете, станаха обичайна гледка, макар и не толкова често, наред с редици от хора, крачещи през изораната земя и хвърлящи семена от торбите, провиснали на раменете им. Пръснати тук-там фермерски къщи и яхъри стърчаха по върховете на хълмовете и ридовете.
Вълците не биваше да са тук. Вълните отбягваха местата на хората, но Перин все още ги усещаше някъде встрани от яздещата група. Изпълни го нетърпение — нетърпение да стигнат някое село или град, някъде, където щеше да има достатъчно хора, за да накарат вълците да се махнат.
Една вечер, тъкмо когато слънцето докосна хоризонта зад тях, стигнаха до село Джарра, недалече от северната граница на Амадиция.
Глава 8
Джарра
Къщите бяха от сив камък и покрити с каменни плочи покриви, и бяха отрупани покрай няколкото тесни улички на Джарра в подножието на един хълм, малко над потока, през който бе прехвърлено дървено мостче. Разкаляните улички бяха празни, както и наклонената селска морава, ако се изключеше един мъж, който метеше стъпалата пред единствения селски хан, стърчащ до каменната конюшня. Но изглеждаше, че съвсем наскоро на моравата се бяха събирали много хора. Половин дузина арки, изплетени от зелени клони и украсени с малкото цветя, които можеха да се намерят наоколо толкова рано през годината, стояха в кръг посред тревата. Земята под тях беше утъпкана, а имаше и други знаци за хорско сборище, червен женски шал, паднал на земята под една от арките, плетена детска шапчица, оловно канче, килнато на една страна, няколко недоядени комата.
Над моравата се носеше миризма на сладко вино и козунак, смесена с миризмата на пушек от десетките комини и от вечерни гозби. За миг носът на Перин долови и друга миризма, която не можеше да определи — съвсем тънка нишка, от чиято гадост космите на тила му настръхнаха. После тя изчезна. Но беше сигурен, че нещо бе минало по този път, нещо… лошо. Той потри нос, сякаш за да изтрие спомена за нея. „Не може да е от Ранд. О, Светлина, дори да е обезумял, това не може да е от него. Нали?“
Над вратата висеше нарисувана табела — мъж, застанал на един крак, с ръце, изпънати нагоре. Надписът гласеше: „Скокът на Харилин“. Когато дръпнаха юздите на конете си пред квадратната каменна постройка, метачът изправи гръб и се прозя свирепо. Сепна се, щом срещна очите на Перин, но след миг очите му се изцъклиха и се приковаха в Лоиал. С широко отворената си уста и потъналата в тлъстини брадичка приличаше на жабок. Около него витаеше миризма на вкиснало — поне за Перин. Човекът явно беше участвал в доскорошните празненства.
Мъжът се отърси и се сгъна в поклон, опрял едната си ръка на дървените копчета, спускащи се по дългото му палто. Очите му пробягваха от един на друг, но най-често се спираха на Лоиал.
— Добре дошла, добра ми госпожо, и дано Светлината освети пътя ви. Добре дошли, добри ми господа. Храна сигурно ще искате, стаи, бани? Всичко ще се намери тук за вас, в „Скока“. Господин Харод, ханджията, поддържа дома си добре. Аз съм Симион. Каквото и да пожелаете, попитайте за Симион и той ще ви го осигури. — Той отново се прозя, покривайки смутено уста с опакото на ръката си, и се поклони. — Моля да ме извините, добра ми госпожо. Отдалече ли идвате? Да сте чули нещо за Великия лов? Ловът на Рога на Валийр? Или за Лъжедракона? Разправят, че в Тарабон имало Лъжедракон. Или може би беше в Арад Доман…