Коридорът не се промени.
„Опасност.“ Беше вълча мисъл, едва доловима и далечна.
— Ще се събудя. Ще се събудя! — Той удари с юмрук в стената. Заболя го, но не се събуди. Стори му се, че една от кривите сенки се отдръпна от удара му.
„Бягай, братко. Бягай!“
— Скокливец? — възкликна той удивен. Беше сигурен, че е познал вълка, чиито мисли чуваше. Скокливец, който беше завиждал на орлите. — Скокливец е мъртъв!
„Бягай!“
Перин се затича, придържайки с едната си ръка секирата, та дръжката да не го удря по крака. Нямаше никаква представа накъде бягаше, нито защо, но тревогата, която Скокливец му изпращаше, не беше за пренебрегване. „Скокливец е мъртъв — помисли си той. — Мъртъв е!“ Но не спираше да тича.
Други коридори пресичаха този, по който тичаше. Под странни ъгли, понякога спускащи се надолу, друг път водещи нагоре. Никой обаче не изглеждаше по-различен от този, в който се намираше той. Влажни каменни стени без никакви врати и тъмни ивици…
Стигна до един от пресичащите коридори и се закова на място. Там стоеше някакъв мъж и примигваше колебливо към него. Беше със странно скроено палто и панталони, палтото се спускаше над бедрата му, а панталоните бяха провиснали над ботушите му. И двете дрехи бяха бледожълти, а ботушите бяха още по-бледи на цвят.
— Това повече не мога да го понеса — измърмори мъжът на себе си, не на Перин. Говорът му беше странен, бърз и рязък. — Не само че сънувам селяци, но при това и другоземни селяци в странни дрехи. Махни се от сънищата ми, човече!
— Кой сте вие? — попита Перин. Веждите на мъжа се повдигнаха, сякаш го бяха обидили.
Ивиците сянка около двамата се загърчиха. Една от тях се отлепи от тавана в единия край и се спусна към главата на непознатия. Сякаш се впримчи в косата му. Очите на човека се изцъклиха и всичко сякаш се разигра наведнъж. Сянката се дръпна назад към тавана, на десет стъпки над главата му, повлякла нещо бяло. Мокри капки оплискаха Перин по лицето. Кършещ костите писък разтърси въздуха.
Замръзнал, Перин се втренчи в кървавата фигура, облечена в дрехите на мъжа, която крещеше и се мяташе на пода. После неволно очите му се вдигнаха към бледото нещо, провиснало от тавана като празен чувал. Част от него вече бе погълната от черната ивица, но той лесно разпозна човешка кожа, явно цяла и неразкъсана.
Сенките около него се раздвижиха и затанцуваха и Перин хукна, преследван от мъртвешки писъци. По сенчестите ивици пробягаха вълни — преследваха го.
— Изчезни, да изгориш дано! — извика той. — Знам, че си сън! Светлината да те изгори дано, изчезни!
Цветни пана висяха покрай стените между две високи златни поставки, върху които горяха дузини свещи, осветяващи бели плочки по пода и таван, изрисуван с пухкави облаци и реещи се пъстрокрили птици. Нищо не се движеше, освен играещите пламъци на свещите по коридора, простиращ се, докъдето стигаха очите му, или в заострените арки от бял камък, които от време на време прекъсваха стените.
„Опасност.“ Посланието беше дори по-приглушено отпреди. И по-настоятелно, доколкото това беше възможно.
Стиснал секирата, Перин обезпокоено закрачи по коридора и замърмори:
— Събуди се. Събуди се, Перин. Щом знаеш, че това е сън, той или ще се промени, или ще се събудиш. Събуди се, огън да те изгори дано!
Коридорът си оставаше все така стабилен като всеки друг, по който беше крачил в живота си.
Обърна се към първата заострена арка. Тя го отведе в огромна зала, явно без прозорци, но пищно обзаведена като в някой палат, и всички мебели бяха гравирани, инкрустирани със злато и слонова кост. Сред залата стоеше една жена и разглеждаше намръщено някакъв полуразгънат свитък, поставен на масата пред нея. Чернокоса, с черни очи, красива жена, облечена в бяло и в сребро.
Тя вдигна глава и го погледна. Очите й се разшириха от изумление и гняв.
— Ти! Как попадна тук? Как си могъл да… Ще развалиш неща, каквито не можеш дори и да си представиш!
Изведнъж пространството сякаш стана плоско, сякаш внезапно се бе озовал пред някаква стенна картина. Плоският образ като че ли се завъртя настрани, превърна се в ярка права черта по средата на мрака. Чертата блесна, нажежена до бяло, и се стопи, оставяйки след себе си само тъмнина, по-черна от черното.
Точно пред ботушите на Перин подовите плочки изведнъж прекъснаха. Пред очите му белите им ръбове се разтвориха в чернилката като пясък, отмит от водата. Той припряно отстъпи назад.