Глава 10
Тайни
Егвийн ал-Вийр се изправи на стремената с надежда да зърне Тар Валон в далечината, но единственото, което можа да види, бе смътно различимо бледо сияние под утринните лъчи. Но това все пак трябваше да е островният град. Самотният пресечен конус на височината, наречена Драконова планина, издигаш се сред хълмистата равнина, се бе показал на хоризонта през вчерашния късен следобед, а височината лежеше точно от тази страна на река Еринин спрямо Тар Валон. Сигурен белег беше тази планина — като огромен счупен зъб, издаден над ниските хълмчета на низината — видим ясно от много мили, и лесен за отбягване, както правеха всички, дори онези, които пътуваха за Тар Валон.
Драконовата планина бе мястото, където загинал Луз Терин Родоубиеца — така поне разказваха; и други неща се говореха за планината — загадъчни пророчества и страшни предупреждения. Обилни причини да стои човек по-настрана от черните й склонове.
Тя обаче имаше причина да не стои настрана, и то не една. Само в Тар Валон можеше да получи обучението, от което имаше нужда — обучението, което й трябваше. „Никога повече няма да бъда Окаишена!“ Егвийн избута тази мисъл от главата си, но тя се върна, преобърната наопаки. „Никога повече няма да изгубя свободата си!“ В Тар Валон Аная щеше да продължи да изпитва сънищата й; Айез Седай беше длъжна да го направи, макар да не беше намерила сигурно доказателство, че Егвийн е Съновница, както Аная подозираше. Сънищата на Егвийн я тревожеха, откакто бе напуснала Равнината на Алмот. Освен сънищата на Сеанчан — а те все още я караха да се приютява — тя все по-често и по-често сънуваше Ранд. Ранд, който бяга. Бяга към нещо, но бяга също така и от нещо.
Тя още по-упорито присви очи към Тар Валон. Аная щеше да е там. „И Галад също, може би.“ Изчерви се въпреки желанието си и изхвърли образа му от съзнанието си. „Помисли за времето. Помисли си за каквото и да е друго. Светлина, колко е топло.“
Толкова рано през годината, при тази зима, която беше едва вчерашен спомен, белотата все още увенчаваше Драконова планина, но тук, долу, снеговете се бяха разтопили. Зелени стръкове се показваха сред посърналата кафеникава ланска трева, а там, където по хълмчетата стърчаха дървета, тук-там бяха покарали млади червени филизи. След цяла зима, изкарана в пътуване, понякога хванати в капана на виелицата в село или на бивак, друг път преодолявайки по-малко разстояние от изгрев до залез, отколкото би извървяла пеш за броени дни, сега тя се радваше да забележи първите признаци на пролетта.
Отметнала дебелото си вълнено наметало, Егвийн се отпусна на седлото си и нетърпеливо заоправя полите на роклята си. Тъмните й очи се изпълниха с отвращение. Твърде дълго беше носила тази рокля, която сама бе разполовила за ездата и поръбила с игла, но единствената друга, с която разполагаше, бе твърде похабена. И със същия цвят — сивия цвят на Окаишените. Изборът й през всичките тези изминали седмици, от самото начало на пътуването им към Тар Валон, беше това — само сиво.
— Кълна се, никога повече няма да облека сиво, Бела — каза тя на рунтавата си кобила и я потупа по гривата. „Не че ще имам кой знае какъв избор, щом се върнем в Тар Валон“. В Кулата всички новачки носеха бяло.
— Пак ли си говориш сама? — попита Нинив и изравни пъстрия си скопец с Бела. Двете девойки бяха с един и същи ръст с еднакво облекло, но разликата в конете правеше бившата Премъдра на Емондово поле с една глава по-висока. Сега Нинив се намръщи и зарови пръсти в преметната през рамо дебела плитка на тъмната си коса — нещо, което правеше винаги, когато изпитваше загриженост или тревога, или понякога, когато се канеше да прояви прекалена упоритост дори за характер като нейния. Пръстенът с Великата змия на пръста й показваше, че е една от Посветените, все още не Айез Седай, но с една дълга крачка пред Егвийн. — По-добре гледай за Тар Валон.
Егвийн стисна езика си зад зъбите, за да не се сопне, че гледа тъкмо за Тар Валон. „Тя да не мисли, че съм се изправила на стремената, защото седлото ми е неудобно?“ Нинив, изглежда, твърде често забравяше, че вече не е Премъдрата на Емондово поле и че Егвийн вече не е дете. „Но тя носи пръстена, а аз — все още не, и за нея това означава, че нищо не се е променило!“