— Знаеш ли как се държи Моарейн с Лан? — попита тя вместо това с мило гласче, доставяйки си мигновено удоволствие от резкия жест, с който Нинив дръпна плитката си. Удоволствието обаче заглъхна бързо. Язвителните забележки не й бяха присъщи, а и знаеше, че чувствата на Нинив към Стражника са като кълбо прежда, след като някое котенце се е напъхало в кошницата с плетиво. Но Лан съвсем не беше котенце, а Нинив все пак трябваше да направи нещо преди упоритото му, тъпо благородство да я подлуди дотам, че да го убие.
Бяха всичко на всичко шест души, всички облечени просто, за да не изпъкват в селцата и малките градчета, през които минаваха, но въпреки това може би една от най-странните групи пътници, минавали през Степта на Каралайн напоследък, четири жени и двама мъже, от които единият лежеше на носилка, завързана на два коня. Конете с носилката носеха и леки вързопи с продоволствие за дългите отсечки от едно село до друго, които се налагаше да преодоляват.
„Шестима — помисли си Егвийн, — а колко много тайни!“ Всички те споделяха не една. Тайни, които трябваше да пазят може би дори и в Бялата кула. „Колко по-прост беше животът у дома.“
— Нинив, смяташ ли, че Ранд е добре? А Перин? — добави тя припряно. Не можеше да си позволи повече да се прави, че един ден ще се омъжи за Ранд — сега това щеше да си е чиста преструвка. Никак не и харесваше това — все още не бе привикнала към него, — но го знаеше.
— Твоите сънища ли? Отново ли те безпокоят? — Гласът на Нинив прозвуча загрижено, но Егвийн нямаше настроение да приеме съчувствие.
Постара се гласът й да зазвучи колкото се може по-обикновено.
— От слуховете, които чухме, не мога да разбера какво точно става. Всичко, което знам, е толкова изкривено, толкова лошо…
— Всичко потръгна лошо, откак Моарейн се намеси в живота ни — отвърна рязко Нинив. — Перин и Ранд… — Поколеба се и на лицето й се изписа гримаса. Егвийн смяташе, че Нинив наистина вярва, че това, в което се бе превърнал Ранд, е работа на Моарейн. — Засега те ще трябва сами да се грижат за себе си. Боя се, че се налага ние да се потревожим за нас самите. Нещо не е наред. Просто… усещам го.
— Знаеш ли какво е?
— Усещам го почти като буря. — Тъмните очи на Нинив огледаха утринното небе, чисто и синьо, със само няколко пръснати облачета, после тя отново поклати глава. — Като идваща буря. — Нинив от много отдавна можеше да предсказва времето. Вслушване във вятъра, така го наричаха, и от Премъдрата на всяко село се очакваше да го прави, макар че мнозина всъщност не можеха. И все пак, откакто бяха напуснали Емондово поле, тази способност на Нинив се беше усилила или по-скоро променила. Сега бурите, чието наближаване усещаше, се отнасяха по-скоро за хората, отколкото за вятъра.
Егвийн замислено прехапа устни. Не можеха да си позволят да бъдат спрени или забавени, не и след толкова път, не и след като бяха стигнали толкова близо до Тар Валон. Поне заради Мат, както и по причини, които умът й казваше, че са по-важни от живота на един селски младеж, на един приятел от детинството, но сърцето й не й позволяваше да отиде толкова далече. Тя погледна към другите, зачудена дали някой от тях е забелязал нещо.
Верин Седай, ниска, пълничка, цялата в кафяво, яздеше потънала в размисъл. Качулката на пелерината й беше дръпната напред и почти закриваше лицето й. Беше в челото на колоната, но бе оставила коня си сам да определя скоростта. Беше от Кафявата Аджа, а Кафявите сестри повече се грижеха да търсят познанието, отколкото за каквото и да било в заобикалящия ги свят. Но сега Егвийн никак не беше сигурна за нейната безпристрастност. Със самото си присъствие сред тях Верин бе затънала до гуша в земните дела.
Елейн, на годините на Егвийн и също така новачка, но златокоса и синеока, докато Егвийн беше тъмнокоса, яздеше отзад край носилката, на която лежеше в безсъзнание Мат. Облечена в същите сиви дрехи като Егвийн и Нинив, тя го гледаше с тревогата, която всички изпитваха. Мат не беше ставал на крака от три дни. Слабият дългокос мъж, яздещ от другата страна на носилката, изглежда, се мъчеше да гледа навсякъде, без никой да го забележи. Лицето му бе сгърчено от съсредоточение.
— Хюрин — каза Егвийн, а Нинив кимна. Двете забавиха ход, за да се изравнят с носилката. Верин продължи напред.
— Надушваш ли нещо, Хюрин? — попита Нинив. Елейн вдигна очи от носилката на Мат и изгледа и тримата.
Мършавият мъж се размърда в седлото си и потърка с пръст дългия си нос.