Нинив крачеше напред, изпълнена с решимост, и отново подръпваше нервно плитката си. Егвийн се забърза да не изостане.
— Ако Черната Аджа все още е тук, Нинив, и ако те само заподозрат какво правим… Надявам се, че не го мислеше сериозно, като каза, че ще действаме все едно, че сме обвързани с Трите клетви. Не смятам да ги оставя да ме убият, ако мога да ги спра с преливане.
— Ако някои от тях все още са останали тук, Егвийн, ще разберат какво правим още щом ни видят. — Независимо от думите си, Нинив изглеждаше погълната от друга мисъл. — Или най-малкото ще ни сметнат за заплаха, а това е същото.
— Но как могат да разберат, че сме заплаха? Никой не може да бъде заплашен от този, с когото може да се разпорежда. Никой не може да бъде заплашен от една, която чисти гърнетата и върти шишовете три пъти на ден. Точно за това Амирлин ни праща да работим в кухните. Поне част от причината.
— Може би Амирлин не го е замислила добре — отвърна разсеяно Нинив. — А може и да е, но да е замислила за нас нещо различно от това, което твърди. Помисли, Егвийн. Лиандрин нямаше да се опита да ни отстрани от пътя си, освен ако не мислеше, че сме някаква заплаха за нея. Не мога да си въобразя как или с какво, но и не виждам как това би могло да се промени. Ако тук все още има от Черната Аджа, те ще гледат на нас по същия начин, независимо дали подозират какво вършим, или не.
Егвийн преглътна.
— Не бях си помисляла за това. О, Светлина, бих искала да съм невидима. Нинив, ако те все още ни преследват, бих рискували да ме усмирят, преди някоя Мраколюбка да ме убие, че току-виж и нещо по-лошо. И не мога да повярвам, че ти си готова да те хванат, каквото и да каза пред Амирлин.
— Каквото казах, го мислех. — За миг Нинив сякаш се измъкна от размисъла си. — Нито дума не излъгах, Егвийн. — Нинив продължи тихо, така че новачката едва можеше да я чуе. — Има и други начини да се защитим. Ако нямаше, Айез Седай щяха да загиват още щом напуснат Кулата. Ние просто трябва да разберем тези начини и да ги използваме.
— Аз вече знам няколко такива начина, както и ти.
— Те са опасни. — Егвийн отвори уста да възрази, че са опасни преди всичко за онзи, който посегне да я нападне, но Нинив заора още по-дълбоко: — Можеш да привикнеш твърде много към тях. Когато дадох воля на целия си гняв към онези Бели плащове… Почувствах се прекалено добре. Това е много опасно. — Тя потръпна и отново ускори крачка и на Егвийн се наложи да подтичва, за да се изравни с нея.
— Говориш точно като Шериам. Никога не си приказвала така. Досега си отхвърляла всяко ограничение, което са ти налагали. Защо искаш да приемаш тези ограничения точно сега, когато може да ни се наложи да ги пренебрегнем, ако искаме да останем живи?
— Ами ако това доведе до изхвърлянето ни от Кулата? Усмирени или не, каква ще ни е ползата? — Гласът на Нинив се сниши, сякаш говореше на себе си. — Мога да се справя. Трябва, ако искам да остана тук достатъчно дълго, за да се изуча, и трябва да се уча, ако искам да… — Тя изведнъж се усети, че говори на глас. Изгледа остро Егвийн и гласът й стана рязък. — Остави ме да помисля. Моля те, замълчи малко и ме остави да помисля.
Егвийн стисна език зад зъбите си, но вътре в нея закипяха неизречени въпроси. Какви особени причини имаше Нинив, за да иска да научи повече от това, на което Бялата кула можеше да я научи? Какво точно искаше да направи? Защо го пазеше в тайна от нея? „Тайни. Откакто дойдохме в Кулата, се научихме да пазим твърде много тайни. Амирлин също пази тайни от нас. Светлина небесна, какво смята да прави тя с Мат?“
Нинив я придружи през целия път до квартирите на новачките, без да поглежда към отделенията за Посветените. Галериите все още бяха празни и те не срещнаха никого, докато се изкачваха по спиралните рампи.
Когато стигнаха до стаята ни Елейн. Нинив спря, почука и веднага отвори и надникна вътре. После остави бялата врата да се затръшне и закрачи към следващата стая, на Егвийн.
— Още я няма — каза тя. — Трябва да поговоря с вас двете.
Егвийн я хвана за рамото и рязко я дръпна да спре.
— Какво…
Нещо дръпна косата й и ужили ухото й. Пред лицето й изфуча черно петно и се удари в стената, и в следващия миг Нинив я беше свалила на пода на галерията, зад перилото.
Проснала се с широко отворени очи, Егвийн се втренчи в онова, което лежеше върху каменната плоча, там, където беше паднала. Стрела от арбалет. Четири тъмни кичура от косата й се бяха оплели в четирите тежки шипа, предназначени да пробиват броня. Тя посегна с разтреперана ръка и докосна мъничката драскотина на ухото си, от която капеше кръв. „Ако не бях спряла… Ако не бях…“ Острието щеше да прониже главата й и може би да убие и Нинив.