Нещо бе станало между двете, докато нея я нямаше. Нинив се стараеше да си придаде кротост, но изглеждаше все едно, че има киселини в стомаха. Шериам беше стиснала юмруци до бедрата си и пристъпваше раздразнено на място, а погледът, с който удостояваше Нинив, бе направо отровен.
— Простете, Шериам Седай — каза тя припряно и се поклони. — Това… намиране на труп… на Сив!… цялата се вледених. Може ли вече да си тръгнем?
Шериам кимна сдържано. Нинив едва и се поклони. Егвийн я сграбчи под мишница и я помъкна по галерията.
— Нови неприятности ли искаш да ни навлечеш? — скара й се тя, когато се озоваха две нива по-долу, достатъчно далеч, та Шериам да не може да ги подслуша. — Какво още й каза, та я предизвика толкова? Още въпроси си й задала, нали? Надявам се поне, че си разбрала нещо, което си е заслужавало да я ядосаш толкова.
— Тя не би казала нищо — промърмори Нинив. — Трябва да задаваме въпроси, ако искаме да свършим работа, Егвийн. Трябва да рискуваме малко, иначе нищо няма да разберем.
Егвийн въздъхна.
— Добре, но бъди малко по-предпазлива. — Нинив обаче нямаше вид на жена, която смята да си улесни живота или да избягва рискове. Егвийн отново въздъхна. — Стрелата от арбалета я нямаше, Нинив. Изглежда, някой друг Сив я е прибрал.
— Значи ти за това… Светлина! — изръмжа Нинив и рязко дръпна плитката си.
След известно време Егвийн попита:
— Какво беше това, дето тя направи, за да покрие… тялото? — Не искаше да мисли за него като за Сив: това само й напомняше, че наоколо има поне още един. В момента не й се искаше да мисли за нищо.
— Въздух — отвърна Нинив. — Използва Въздуха. Хубав фокус и ми се струва, че се досещам как можем да го използваме.
Използването на Единствената сила се делеше на Пет сили: Земя, Въздух, Огън, Вода и Дух. Различни Таланти предполагаха различни комбинации на Петте сили.
— Не разбирам някои от комбинациите на Петте сили. Да вземем Лечителството. Разбирам защо е нужен Дух, и може би Въздух, но защо и Вода?
Нинив се извърна.
— Какво ми дърдориш? Да не би да забрави каква ни е грижата сега? — Тя се огледа. Бяха стигнали отделенията на Посветените, куп галерии под квартирите на новачките, обкръжаващи градина, а не вътрешен двор. По тях не се мяркаше никой, освен рядко по някоя Посветена, забързана по едно от другите нива, но тя въпреки това сниши глас. — Да не би да забрави за Черната Аджа?
— Мъча се да го забравя — отвърна й яростно Егвийн. — За мъничко поне. Мъча се да забравя, че оставихме зад себе си мъртвец. Мъча се да забравя, че той едва не ме уби и че си има съдружник, който отново може да се опита да го направи. — Тя докосна ухото си. Капката кръв беше изсъхнала, но драскотината още я болеше. — Късмет имахме, че вече не сме мъртви и двете.
Лицето на Нинив се отпусна, но когато заговори, в тона й се долавяше нещо от някогашната Премъдра на Емондово поле, изричаща слова, предназначени само да бъдат от полза за този, който ги слуша.
— Запомни онзи труп, Егвийн. Запомни, че той се опита да те убие. Нас да убие. Не забравяй за Черната Аджа. Помни ги непрекъснато. Защото забравиш ли ги само веднъж, в следващия миг може вече да си мъртва.
— Знам — въздъхна Егвийн. — Но не съм длъжна и да ми харесва.
— Забеляза ли какво не спомена Шериам?
— Не. Какво?
— Тя изобщо не се зачуди кой може да го е намушкал. Хайде. Моята стая е ето там и ще можеш да опънеш малко крака, докато си поговорим.
Глава 16
Три ловкини
Стаята на Нинив се оказа значително по-просторна от тези на новачките. Тя разполагаше с истинско легло, а не с вграден в стената тесен нар, с две кресла с тапициран с кожа гръб вместо трикрако столче и с гардероб за дрехите си. Обзавеждането беше съвсем простовато, подходящо за къщата на средно преуспяващ фермер, но в сравнение с новачките Посветените живееха в истински лукс. Имаше дори малка черга, изтъкана на спирали в жълто, червена и синьо. И насред чергата стоеше Елейн.
Стоеше пред камината, скръстила ръце пред гърди и със зачервени очи, очевидно ядосана. В креслата пък бяха изпружили дългите си крака и ръце двама младежи. Единият, с тъмнозелен сюртук, разкопчан и показващ снежнобялата му риза, имаше сините очи и червеникаво-златистата коса на Елейн, а широко усмихнатото му лице ясно показваше, че й е роден брат. Другият, на годините на Нинив, със сиво, закопчано догоре палто, беше строен, с тъмна коса и очи. Той се изправи, изпълнен със самоувереност и грация, щом Егвийн и Нинив влязоха в стаята. Беше, помисли си не за първи път Егвийн, най-елегантният мъж, когото бе виждала. Галад.