„Ранд. Огън да ме изгори, как можах да забравя за това? Къде е той? Дали е добре?“ Въздъхна със съжаление и намаза дебел слой масло върху все още топлия комат хляб. „Дали вече е полудял.“
Дори да знаеше отговорите, нищо не можеше да направи за Ранд. Не беше сигурен дали би го направил дори и да можеше. Ранд можеше да прелива Силата, а Мат бе отрасъл с разкази за преливащи мъже. Разкази, предназначени да плашат децата. Истории, които плашеха и възрастните също така, защото звучаха твърде правдоподобно. Да разбереш какво може да прави Ранд бе все едно да разбереш, че приятелят ти изтезава малки животни или убива бебенца. Повярваш ли го веднъж, трудно е да го наречеш повече свой приятел.
— Я да се погрижа аз за себе си — каза си той сърдито. Наклони отново каната с вино над сребърната чаша и с изненада установи, че вече е празна. Вместо това напълни чашата с мляко.
— Егвийн и Нинив искат да станат Айез Седай. — Не беше си го спомнил, преди да го изрече на глас. — Ранд върви по гайдата на Моарейн и се самообявява за Преродения Дракон. Светлината знае само какво се кани да направи Перин. Беше започнал да се държи смахнато, откакто очите му станаха толкова странни. Я аз да се погрижа за себе си. — „Огън да ме гори, трябва да го направя! Аз съм единственият от нас, който си е запазил разума. Аз и никой друг.“
Тар Валон. Какво пък? Смяташе се, че това е най-богатият град в света, и при това бе средище на търговията между Граничните земи и юга, център на мощта на Айез Седай. Не допускаше, че ще може да хване някоя Айез Седай да играе на комар с него. Или че ще може да се довери на падането на зара или на обръщането на картите, дори и да успееше. Но тук сигурно имаше търговци и други хора, със сребро и злато. Градът сигурно си струваше да остане в него за няколко дни. Знаеше, че бе пътувал, откакто бяха напуснали Две реки, но освен няколкото смътни спомена от Кемлин и Кайриен не можеше да си спомни нищо за големи градове. А винаги му се беше искало да види някой голям град.
— Но не и гъмжащ от Айез Седай — промърмори той кисело, огребвайки последните хапки грах с масло. Изгълта ги и отново посегна към резенчетата телешко.
Разсеяно си помисли дали Айез Седай ще му върнат камата от Шадар Логот с рубина на дръжката. Спомняше си за тази кама съвсем смътно, но дори този мъглив спомен го караше да усеща рана. Стегнати на възел вътрешности и остра болка в слепоочията. И все пак рубина го виждаше ясно в ума си, голям колкото палец на крак, тъмночервен като капка кръв, блестящ като пурпурно око. Със сигурност имаше повече права над него от тях, а той сигурно струваше поне колкото дузина ферми у дома.
„Сигурно ще ми кажат, че е заразен с поквара.“ Можеше и да е. Въпреки това си позволи да помечтае как продава рубина на някой от Коплинови срещу най-хубавото им парче земя. По-голямата част от тази фамилия — беладжии от люлка, а освен това крадци и лъжци — заслужаваха онова, което можеше да ги сполети после. И още как. Но всъщност не вярваше, че Айез Седай ще му го върнат, а и не го поблазни представата как го носи чак до Емондово поле, дори и да му го върнеха. А и си помисли, че да притежава най-голямата ферма в Две реки вече не е толкова съблазнително, колкото щеше да е преди години. Някога това беше най-голямото му въжделение, както и да се прочуе поне колкото баща си като прекупвач на коне. Сега това му се стори твърде дребно. Направо нищожно, в сравнение с целия голям свят, който го очакваше.
Преди всичко трябваше да намери Егвийн и Нинив. „Може пък да им е дошъл умът в главата. Може да са се отказали от тази глупост да стават Айез Седай.“ Не допускаше, че е възможно да са го направили, но не можеше да си тръгне преди да се види с тях. А че щеше да си иде, в това беше сигурен. Една среща с тях, един ден да разгледа града, може би някоя игра на зар, за да понапълни кесията си, и после щеше да отпраши нанякъде, където няма никакви Айез Седай. Преди да се завърне у дома — „Ще се върна един ден у дома. Един ден, когато и да е, ще се върна“ — смяташе да види част от света, и без никаква Айез Седай около него, която да го кара да танцува по свирката й.
Ровейки из таблата за още нещо за ядене, той с изненада установи, че не е останало нищо, освен няколко мазни петна, комат хляб и трохи сирене. И двете кани бяха опразнени. Погледна накриво стомаха си. Трябваше вече да се е натъпкал до гуша след всичко, което бе погълнал, но се чувстваше така, сякаш изобщо не беше ял. Сбра последните трохи сирене между палеца и показалеца си и тъкмо да ги напъха в устата си, ръката му замръзна.