„Аз надух Рога на Валийр!“ Тихо изсвири част от една мелодия, замълча и си спомни думите на песента.
— Трябва да си намеря някакво проклето въже да се изтегля — прошепна Мат и пусна трохите сирене върху таблата. За миг отново се почувства болен. Насили се и се помъчи да помисли, помъчи се да проникне през мъглата, обгръщаща всичко, което кръжеше в главата му.
Верин го беше водила към Тар Валон, но не беше сигурен дали тя знаеше, че е огласил Рога. Тя изобщо не беше казвала нещо, което да го накара да мисли, че знае. Беше сигурен в това. Струваше му се, че е сигурен. „Ами ако го знае? Ако всички те знаят? Освен ако Верин не е направила нещо, за което не знам, то Рогът сигурно е в тях. Тогава те нямат нужда от мен.“ Но може ли човек да знае от какво точно имат нужда Айез Седай?
— Ако ме попитат — каза си той мрачно, — изобщо не съм го докосвал. Ако знаят… Ако знаят, ще… Ще се оправя с това, като стигна до него. Огън да ме гори, не могат да искат всичко от мен. Нямат право!
Леко почукване на вратата го накара да се изправи, готов да побегне. Стига да имаше накъде и стига да можеше да направи повече от три крачки. Но нямаше накъде, и не можеше.
Вратата се отвори.
Глава 20
Посещения
Жената, която влезе, цялата в бяла коприна и сребро, затвори вратата след себе си и се облегна на нея, след което го изгледа с най-черните очи, които Мат беше виждал. Беше толкова красива, че той почти забрави да диша — с коса черна като нощта, стегната с изящно изтъкана сребърна панделка, и с толкова грациозна стойка, както би изглеждала някоя друга жена по време на танц. Почти му се стори, че я познава отнякъде, но веднага отхвърли тази нелепа мисъл. Никой мъж не би могъл да забрави такава жена.
— Сигурно можеш да минеш за привлекателен, ако позагладиш косъма — каза тя, — но засега може би ще е по-добре да си облечеш нещо.
За миг Мат остана зяпнал в нея, но изведнъж съобрази, че е гол. С изчервено лице, той отстъпи плахо към леглото, дръпна одеялото и се загърна с него като с наметало, след което по-скоро падна, отколкото седна на дюшека.
— Съжалявам за… тоест аз… аз не очаквах… аз… аз… — Пое си дълбоко дъх. — Извинявам се, че ме заварихте така.
Още усещаше топлината по бузите си. За миг съжали, че Ранд или онова там, в което се беше превърнал, или дори Перин не са тук, за да го посъветват. Те като че ли винаги се оправяха добре с жените. Дори момичета, които знаеха, че Ранд почти се е врекъл на Егвийн, често се заглеждаха в него и изглежда, смятаха мудността на Перин за симпатична и привлекателна черта. А той самият, колкото и да се стараеше пред момичетата, все се оказваше в глупаво положение. Също както сега.
— Нямаше да те срещна по този начин, Мат, но се озовах тук в… Бялата кула — тя се усмихна, сякаш това име я развесели — по друга причина и поисках да те видя целия. — Лицето на Мат отново се изчерви и той още по-здраво се загърна в одеялото, но тя като че ли не беше го казала, за да го подразни. По-грациозна и от лебед, жената се понесе към масата. — Ти си гладен. Но това можеше да се очаква заради начина, по който го правят. Гледай да ядеш всичко, което ти дават. Ще се изненадаш колко бързо ще си възвърнеш теглото и силата.
— Извинете — отвърна той колебливо, — но да не би да се познаваме? Моля да не се обиждате, но ми се струва, че ви… познавам отнякъде. — Погледът й го накара да се помръдне притеснено. Жена като нея не можеше да допусне, че някой ще я забрави.
— Може би си ме виждал — рече тя накрая. — Някъде. Наричай ме Селийн. — Главата й леко се килна, сякаш очакваше да си спомни името й.
То се впи някъде в краищата на паметта му. Стори му се, че го е чувал някъде, но не можеше да си спомни нито кога, нито къде.
— Ти Айез Седай ли си, Селийн?
— Не. — Гласът й беше тих, но изненадващо отчетлив.