Тон избута настрана едно гладко шарено камъче, което му бе харесало заради цветовете, бръснача си и джобния си нож с кестена дръжка и опипа няколкото намотки резервна тетива, която си носеше. Огледа и останалото.
— Два сребърника и шепа медни монети — измърмори Мат. — С толкова пари далече няма да стигнеш. — Някога това щеше да му се стори цяло състояние, но това беше отдавна, преди да тръгне от Емондово поле.
Спря се и огледа отново рафта. „Но къде са те?“ Побоя се да не би Айез Седай да ся ги изхвърлили, както би направила майка му, ако ги намереше. „Къде?…“ Усети прилив на облекчение. Чак в дъното, зад кутийката му с прахан и едно кълбо връв за примки, се криеха двете му кожени чашки за зарове.
Когато ги измъкна, те издрънчаха, но той въпреки това отвори здраво прилепващите им капаци. Всичко си беше на мястото. Пет зара с гравирани на тях символи за „корони“ и пет с точици. Заровете с точици щяха да свършат работа за много игри, но повечето хора, изглежда, предпочитаха да играят на корони. С тях двете му сребърни монети щяха да са достатъчни, за да го отведат далече от Тар Валон. „Далече й от Айез Седай, и от Селийн.“
На вратата се чу грубо почукване и тя незабавно се отвори. Той се извърна рязко. Влязоха Амирлинския трон и Пазителката на Хрониките. Щеше да ги познае дори без широкия, със седем цветни ивици шарф на Амирлин, и с по-малкия син шарф на Пазителката. Беше ги виждал само веднъж, много далече от Тар Валон, но не можеше да забрави двете най-могъщи Айез Седай.
Веждите на Амирлин се повдигнаха, като го видя до гардероба, наметнат с одеялото и стиснал в едната си ръка кесията, а в другата — чашите със зарове.
— Не мисля, че за известно време тези неща ще са ти необходими, синко — каза тя сухо. — Остави ги на мястото им и се върни в леглото си, преди да си паднал на пода.
Той се поколеба, гърбът му се вкочани и точно в този момент коленете му решиха да се разтреперят, а двете Айез Седай се взираха в него и тъмните, както и сините очи, изглежда, разчитаха бунтовните му мисли. Направи каквото му казаха, придържайки одеялото около себе си с две ръце.
— Как се чувстваме? — попита го бодро Амирлин и постави ръка на челото му. Кожата му моментално настръхна. Дали бе направила нещо с Единствената сила, или само допирът на Айез Седай можеше да го вледени?
— Добре съм — увери я той. — Ами че… готов съм да си тръгна. Само да си взема довиждане с Егвийн и Нинив и ще се махна от главите ви. Исках да кажа, тръгвам си… ъъ… майко. — Моарейн и Верин сякаш не обръщаха много внимание как им говори, но това беше самият Амирлински трон, в края на краищата.
— Глупости — каза Амирлин, дръпна стола с високия гръб към леглото и се обърна към Леане. — Мъжете, изглежда, никога не искат да признаят, когато са болни, докато не се разболеят толкова, че да отворят два пъти повече работа на жените. А после на часа те уверяват, че са добре, със същото упорство.
Пазителката погледна Мат изкъсо и кимна.
— Да, майко, но точно този трудно може да твърди, че е добре, след като едва стои на краката си. Добре че поне е изял всичко на подноса.
— Съмнявам се дали е оставил достатъчно трохи, за да привлече и някоя чинка. И още е гладен, освен ако не греша.
— Да кажа ли да му донесат баница, майко? Или пълнени питки?
— Не, мисля, че засега е поел толкова, колкото може. Ако изхвърли всичко, полза никаква.
Мат се навъси. На него лично му се струваше, че когато ти прилошее, ставаш невидим за жените, освен ако в момента не разговарят точно с теб. А после ти свалят поне десет години от възрастта. Нинив, майка му, сестрите му, Амирлинския трон, всички го правеха.
— Изобщо не съм гладен — обяви той. — Съвсем добре съм. Ако ми позволите да си облека дрехите, ще ви покажа, че наистина нищо ми няма. Ще изчезна оттук, преди да сте ме забелязали. — Сега и двете го изгледаха. Той се окашля. — Ъъ… майко.
Амирлин изсумтя.
— Изял си ядене за петима и ще ядеш още много дни наред по три-четири пъти на ден по толкова, иначе ще умреш от глад. Ти току-що беше Изцерен от връзката с едно зло, което е убило всеки мъж, жена и дете в Аридол, и което е останало не по-малко силно цели две хиляди години, очаквайки да те хване. То те убиваше толкова сигурно, колкото е убило тях. Това не е като да се убодеш по пръста с шипа на някоя риба, момче. Ние сами едва не се убихме, докато се мъчехме да те спасим.