Влязох вътре и се озовах в почти пълен мрак. Само няколко свещи горяха върху паянтовите маси. Малка група мъже бе насядала край бара, а няколко жени пиеха в ъгъла. Ярките им рокли и жизнерадостни шапки контрастираха с мрачната и унила обстановка и им придаваше вид на заключени в клетка птици в зоологическа градина. Никой изглежда не говореше. Аз нагласих нервно пръстена с лапис лазули върху пръста си и се загледах в разноцветната дъга от отразената светлина, която хвърли камъкът върху прашния дъбов под.
Запътих се към бара и се настаних върху един от високите столове. Въздухът бе тежък и влажен. Атмосферата беше толкова задушаваща, че разкопчах горното копче на ризата си и разхлабих вратовръзката си. Сбърчих нос от отвращение. Това не беше от обичайните места, които би посещавал Деймън.
— Ти да не си едно от онези момчета от вестниците?
Вдигнах глава към бармана пред мен. Единият от предните му зъби беше златен, докато другият липсваше, а сплъстените сиви кичури на косата му стърчаха във всички посоки. Поклатих глава. Аз просто обичам кръв. Фразата изскочи в главата ми. Това бе една от безвкусните шеги, които би изтърсил Деймън. Любимата му игра беше почти да се издаде, за да види дали някой ще забележи. Разбира се, никой не забелязваше. Те бяха твърде заети да го зяпат прехласнало.
— Приятелю? — попита барманът любопитно, като шляпна един мръсен парцал върху бара, докато се взираше в мен. — Ти един от онези вестникари ли си? — повтори мъжът.
— Не. И мисля, че може би не съм попаднал на точното място. „Джърниман“ наблизо ли е?
— Ха! Да не се майтапиш? „Джърниман“ е онзи шикарен вечерен клуб. Там пускат само важни богаташи. Не е като за нашего брата и теб също няма да те пуснат, дори с тази готина риза. Единственият ти избор е да удавиш мъката си в бира! — Той се засмя с пълно гърло, разкривайки и един златен кътник.
— Значи клубът „Джърниман“ не е наблизо? — настоях аз.
— Не, приятелю. Близо е до улица „Странд“, до онези прочути мюзикхолове. Там, където ходят онези тузари, когато искат да полудуват! Но когато искат да се отдадат на порока, идват тук! — Барманът отново се изсмя, а аз отклоних раздразнено поглед. Нямаше да намеря Деймън тук. Освен ако…
— Една бира, моля. Тъмно пиво — поръчах, внезапно осенен от вдъхновение. Може би щях да накарам бармана да се разприказва и да открия следи, които да ме отведат, при който — или каквото — бе отговорен за смъртта на Мери Ан. Защото ако беше Деймън, пряко или непряко, най-после щях да го науча на урока, който отдавна трябваше да е усвоил. Нямаше да го убия или пробода с кол. Но ако се стигнеше до директен сблъсък и го надвиех, и останеше на моята милост, дали щях да го нараня?
Да. Отговорът дойде мигновено и без колебание.
— Какво? — попита барманът и аз осъзнах, че съм го изрекъл на глас.
— Само това, че бих искал чаша тъмна бира — отвърнах като се насилих да се усмихна любезно.
— Добре, приятелю — рече дружелюбно мъжът и завъртя едно от многобройните кранчета зад бара. — Ето. — Плъзна към мен запотената чаша със студена бира.
— Благодаря — отвърнах и надигнах чашата към устните си все едно пиех. Но течността едва накваси устните ми. Трябваше да остана с трезв ум.
— Е, значи не си вестникар, но не си и тукашен, нали? — поде разговор барманът, облегна лакти на бара и се втренчи любопитно в мен с кървясалите си сиви очи.
Тъй като бях говорил с малцина хора, като се изключи семейство Абът, бях забравил, че вирджинският ми акцент тутакси е издал, че съм чужденец.
— От Америка съм — отвърнах лаконично.
— И си дошъл тук! В Уайтчапъл? — смая се събеседникът ми. — Знаеш ли, че тук върлува убиец!
— Мисля, че четох нещо за това във вестника — отвърнах, опитвайки се да прозвуча небрежно. — Кой смятат, че е извършителят?
При тези мои думи барманът избухна в гръмогласен смях и толкова силно удари с месестия си юмрук по бара, че едва не събори питието ми.
— Чухте ли това? — подвикна към смесената мъжка компания в другия край на бара, които явно бяха доста подпийнали. — Тоя искал да узнае кой е убиецът!
При това и останалите мъже прихнаха.
— Извинете? — попитах сконфузено.
— Просто ми е смешно — осведоми ме барманът добродушно. — Това не е някой тип, гепил чанта. Това е ужасен убиец. Ако някой от нас знаеше кой е, мислиш ли, че нямаше да отиде в Скотланд Ярд или градската лондонска полиция и да го издаде? Това е лошо за бизнеса! Онези чудовища подплашиха яко всичките ни момичета! — Сниши глас и стрелна поглед към групичката жени в ъгъла. — Да си остане между нас двамата, но не мисля, че някой от нас е в безопасност. Сега напада момичета, но откъде да знаем, че следващата жертва няма да е мъж? Взима ножа си и просто ей така вече те няма — додаде и за по-голям ефект прекара показалеца си през гърлото.