— В действителност той опита преди няколко години — довери й Мерик. — Но полицейската комисия заяви, че това били глупости и безсмислени акции. Той се бори с тях, но накрая те го заплашиха с Министерството на вътрешните работи. И след аферата с тройката от Холмуд той знаеше, че засяга деликатен въпрос за политиците, така че беше принуден да се откаже. Въпреки всичко това не го спря да ги хули всеки път, когато имаше възможност.
— Е, добре, надявам се, че този път нашият квартален убиец ни е оставил малко повече, за да можем да продължим. В противен случай любимият ни вожд просто ще има следващия си порочен обект за оплюване. — Карол изпъна рамене. — Добре, Дон. Искам сега да се мине от врата на врата при всички от околните къщи, а тази нощ ще излезем по улиците, за да поразпитаме хората от бранша.
Преди Карол да може да довърши инструкциите си, един глас зад лентата я прекъсна:
— Следовател Джордан? Пени Бърджес, „Сентинъл Таймс“. Какво открихте до тук?
Карол затвори очи за момент. Едно от досадните й и изнервящи задължения като главен следовател бе да се оправя с неконтролируемите маниаци. Проблемът с пресата бе безкрайно по-труден. Сега й се искаше да бе останала в двора със зловещия труп, но вместо това пое дълбоко дъх и се насочи бавно към кордона.
— Нека го кажем направо. Искаш да се кача на борда, докато трае разследването по това убийство, но не желаеш да казвам на никого? — Насмешливият блясък в очите на Тони бе маската, зад която скри гнева си от нежеланието на един влиятелен полицай да приеме стойността на това, което може да направи за тях.
Брандън въздъхна. Тони никак не го улесняваше. Пък и защо трябваше да го прави?
— Искам да избягна възможността пресата да научи, че работиш за нас. Единственият шанс, който имам да те привлека официално към разследването, е да убедя шефа, че няма да откраднеш величието му и да засенчиш подчинените му полицаи.
— И така няма да стане обществена тайна, че Дерек Армтуейт, дясната ръка на Бога, се е обърнал към един куку за помощ — каза Тони с такава нотка в гласа, която издаваше повече, отколкото искаше.
Лицето на Брандън се изкриви в цинична усмивка. Почувства се добре от откритието, че не е невъзможно да разрови тази гладка фасада.
— Ти го казваш, Тони. Технически това е въпрос на организация на операцията. Предполага се, че всъщност той няма да се намеси поне докато не направя нещо, което да е в ущърб на политиката, водена от полицията и Министерството на вътрешните работи. А това е тяхна политика — да използват съдействието на експерти винаги, когато е подходящо.
Тони се изкикоти.
— И смяташ, че ще ме приеме като „подходящ“?
— Мисля, че той не би искал друг сблъсък с Министерството или полицейския комитет. Трябва да се пенсионира след осемнадесет месеца и води отчаяна борба за рицарско звание. — Брандън не вярваше на ушите си, че изрича тези думи. Не бе споменавал на глас дори пред жена си тази нелоялност към шефа си. А и през ум не му бе минавало да го прави пред някакъв непознат. Как Тони Хил успя да го накара да се отпусне така леко и бързо? Трябва да има нещо все пак в този психологически майтап. Брандън се успокояваше, че поне бе успял да впрегне това нещо в служба на правосъдието. — Е, какво ще кажеш?
— Кога започвам?
Дори този първи път планирах предстоящото събитие по-внимателно от театрален режисьор, подготвящ премиерата на нова пиеса. В съзнанието си доизкусурявах и най-малката подробност в преживяването, докато не се превърна в ярка и блестяща мечта. И всеки път затварях очи. Проверявах и препроверявах всяко движение в хореографията, като се уверявах, че не съм пропуснал някоя съществена подробност, която би застрашила свободата ми. Като се връщам сега назад, установявам, че мислената картина на събитията, която създавах, ми достави почти същото удоволствие, както и самото изпълнение.
Първата стъпка бе да намеря място, където безопасно щях да мога да го заведа. Място, където щяхме да бъдем заедно, в интимна обстановка. Веднага изключих дома си. От тук чувах разправиите на съседите от долния етаж, лаенето на истеричната им немска овчарка и дразнещото бумтене на басите от стереоуредбата им. Нямах желание да деля апотеоза си с тях. Освен това на моята улица има прекалено много махленски клюкарки, които дебнат всяка твоя крачка зад спуснатите си перденца. Не исках никакви свидетели при пристигането и заминаването на Адам.