С набитото си око на полицай Мерик внимателно огледа залата, като класифицираше пиячите. Проститутка, пласьор, наемник, сводник, богаташ, бедняк, просяк, мекотело. От вглъбяването му го измъкна гласът на Карол, който почти го стресна.
— Какво мислиш ти, Дон? — успя да долови той.
— Съжалявам, мадам, но се бях отнесъл. Какво мисля за какво?
— Че точно сега е времето да внедрим някои от нашите информатори между проститутките, вместо да разчитаме на момичетата, с които си има работа отделът за борба с порока. Те така разтягат локуми и те мотаят, че се налага да излезеш да провериш лично, ако ти кажат например, че е валяло.
— Зарежи проститутките — отвърна Мерик. — Имаме нужда да разберем дяволски много неща за това как действа гей общността. Нямам предвид момчетата, които се уединяват по тоалетните и край „Дяволската дупка“. Думата ми е за потайните. Онези, които не го демонстрират открито. Те са точно хората, които може да са се натъквали на нашия тип преди. Освен това, имайки предвид всичко прочетено някога за серийните убийци, знам, че в действителност понякога те не убиват от първия път, а просто се запознават с жертвата. Както правеше и йоркширският убиец. Така че може би има някой уплашен дребен клозетаджия, който е отнесъл някакво насилие, останало в тайна. Това може да се окаже нишката към развръзката.
— И Господ знае, че се нуждаем от промяна — съгласи се Кевин. — Но след като не знаем как са станали свалките, как ще открием нашите хора?
Карол отвърна замислено:
— Когато се съмняваш, попитай полицай.
— Какво? — попита Кевин.
— В службата си имаме гей ченгета. Те трябва да знаят повече от всички останали как се поддържа дискретност около личния им живот. Те биха могли да ни кажат.
— Това не е отговор на въпроса — протестираше Кевин упорито. — Ако те са толкова потайни, как ще разберем кои са?
— Има една организация на гейовете и лесбийките в полицията. Защо не се свържем с тях поверително и не ги помолим за помощ? Все някой трябва да има някакви контакти в Брадфийлд.
Мерик гледаше Карол с възхищение, а Кевин с чувство на безсилие, като и двамата се чудеха как така следовател Джордан успяваше винаги да намери отговор.
Том Крос съзерцаваше първата страница на „Сентинъл Таймс“ със самодоволна усмивка и подръпваше от цигарата си. Госпожица Бърджес може да си е въобразявала, че контролира малката им среща миналата нощ, но Том Крос мислеше иначе. Той я беше оплел като паяк в мрежата си и тя бе направила точно това, което очакваше от нея. Да, той залагаше винаги там, където трябва. Тя се бе справила дори по-добре от очакваното. Статията й подчертаваше мудността на полицията, която стигаше до истината последна. А като капак проклетият доктор Хил излезе всъщност голям чешит.
Днес щеше да има много ядосани мъже в полицията на Брадфийлд, злорадстваше мислено Крос. Това беше елементът на отмъщението от играта му с Пени Бърджес. Но и още някой щеше да се разгневи. Когато прочете тазвечерните вестници, убиецът щеше да бъде повече от изненадан.
Том Крос изгаси цигарата си и сръбна от кафето. После сгъна вестника, сложи го на масата пред себе си и се загледа през прозореца на кафенето. Запали нова цигара. Успя да провокира Странния убиец. Провокиран, той щеше да стане по-нехаен, ще започне да греши. И когато Стиви Макконъл направи това, Том Крос ще бъде готов и ще чака. Щеше да им натрие носовете на онези жалки копелета от ръководството и да им покаже как се хваща убиец.