Обмислих варианта да наема гараж, но отхвърлих идеята поради същите причини. Освен това ми се стори доста изтъркано, като клише от някой стар телевизионен филм. Исках нещо подобаващо за случая. Тогава си спомних за лелята на майка ми — Дорис. Тя и съпругът й Хенри отглеждаха овце в пустите полета високо над Брадфийлд. После, преди около четири години, той умря. Дорис се опита да поддържа работата известно време, но когато синът й Кен я покани миналата година на продължителна ваканция със семейството му в Нова Зеландия, тя продаде овцете и си стегна багажа. Кен ми беше писал по Коледа, че майка му е прекарала лек сърдечен удар и няма да се върне в близко бъдеще.
Онази нощ аз се възползвах от затишието в работата, за да се обадя на Кен. В началото той звучеше доста изненадан, че ме чува, а после промърмори: „Предполагам, че ползваш телефона в работата?“
— Възнамерявах да ти се обадя от доста време насам — излъгах убедително. — Исках да разбера как е леля Дорис.
Много по-лесно е да демонстрираш загриженост чрез сателитна връзка. Издавах подходящи възклицания, докато Кен се кахъреше за здравето на майка си, съпругата си, трите им деца и овцете.
След двадесет минути реших, че всичко това ми дойде в излишък.
— Другото нещо, което ме притеснява, Кен, е къщата — излъгах отново. — Тя е толкова изолирана там горе… Някой трябва да наглежда мястото.
— Прав си. Предполагам, че адвокатът трябва да го направи, но не смятам, че я е приближавал скоро.
— Искаш ли да прескоча дотам и да видя как стоят нещата? Сега отново живея в Брадфийлд и това няма да ми коства нищо.
— Така ли? Направо камък ще ми падне от сърцето. Не смеех дори да те помоля за това. Между нас казано, не съм сигурен, че мама някога ще бъде достатъчно добре, за да се върне обратно у дома. Но не искам да мисля, че нещо може да се случи на родния ни дом — каза Кен с нетърпение.
Или иначе казано, не искаше да мисли, че нещо може да се случи с наследството му. Познавах Кен. Десет дни по-късно ключът бе в ръцете ми. В следващия си почивен ден се качих на колата и отидох дотам, за да проверя точността на спомените си. Неравният път до фермата Старт Хил се оказа много по-занемарен от последния път, когато бях тук. Джипът ми се бореше с трите мили разстояние от най-близкото шосе. Спрях на около десет метра от мрачната малка къщичка и останах заслушан около пет минути. Режещият вятър от високите пусти полета шумолеше в избуялата ограда от жив плет. От време на време пропяваха птици. Но не се долавяше отдалеченото свистене на движението по шосето.
Слязох от джипа и се огледах. Единият край на навеса за овцете се бе срутил в купчина кремъчен пясъчник. Но това, което ме зарадва, бе, че не видях никакви следи от случайно човешко посещение, никакви отпадъци от пикник, никакви ръждясали бирени кутийки или смачкани вестници, никакви фасове или презервативи. Върнах се обратно към къщата и влязох.
Оказа се малко по-голяма от две напред, две назад. Вътре нямаше нищо общо с уютната фермерска къщичка, която помнех. Всяко лично присъствие — снимки, украшения, конски подкови, антики — беше изчезнало. Сигурно бяха пакетирани в кашони за съхранение. Йоркширска предпазливост. Така или иначе, отдъхнах си — тук нямаше нищо, което да може да отприщи някакви спомени и да попречи на това, което трябваше да направя. За мен това място бе като празна табелка, от която всичките унижения, затруднения и болки бяха отдавна заличени. Нищо от моето спотаено минало не можеше да ме изненада. Човекът, който бях, не съществуваше.
Пресякох кухнята и се насочих към килера за храна. Лавиците бяха празни. Един господ знае какво е направила Дорис със стройните редички буркани със сладко, туршия и домашно вино. Може би ги е качила на кораба с нея за Нова Зеландия като защитна мярка срещу непознатата чужда храна. Стоях на входа и се взирах в пода. Усещах хиленето, глупавото си хилене на облекчение, което се разстилаше върху лицето ми. Паметта ми не ме разочароваше. Имаше капак на пода. Клекнах и издърпах ръждясалата желязна халка. След няколко секунди капакът се изви на скърцащите панти. Като подуших въздуха в мазето, се убедих, че боговете бяха с мен. Страхувах се, че ще вони на мухъл и влага. Вместо това то бе прохладно и свежо, с леко сладникав дъх.
Запалих газената лампа и внимателно се спуснах по каменните стъпала. Светлината разкри една порядъчно голяма стая — около шест на девет метра. Подът бе посипан с каменни плочи, широка каменна пейка се простираше по дължината на едната стена. Вдигнах лампата високо и огледах здравите греди над мен. Паянтовият дъсчен под на стаята отгоре беше единственото, което разкриваше някакви белези на запуснатост. Лесно можех да го укрепя с мазилка, което щеше да бъде двоен удар, тъй като щеше да попречи на светлината да пробива през разредените дъски отгоре. В десния ъгъл, до каменната пейка, имаше мивка. Спомних си, че фермата ползваше собствен извор. Кранчето беше затегнато, но когато накрая успях да го развъртя, водата от него потече чиста и свежа.