— Задържали ли са го? — попита Брандън, като се протегна към чекмеджето с бельото.
— Да, сър. Сега се намира в предварителния арест.
— За какво?
— За нападение над полицай — обяви самодоволно Кевин с лека подигравка в гласа си. Брандън си представи размазаната му ухилена физиономия. — Позвъниха ми, за да ме питат какво да правят по-нататък. И тъй като вие проявихте такъв личен интерес към случая, си помислих, че ще е най-добре да попитам първо вас.
„Не избухвай! Овладей се!“ — заповяда си яростно Брандън. Това, което обаче каза, бе:
— Това е напълно очевидно. Арестувайте го за опит да наруши наложената му мярка за неотклонение и го доведете обратно в Брадфийлд.
Пребори се с чифт боксерки и се наведе да вземе панталоните си от облегалката на стола.
— Доколкото разбирам, този път ще го предоставим на съдиите и ще искаме отмяна на гаранцията — поясни Кевин с толкова сладък глас, че направо бе на границата да получи кариес.
— Точно това правим обикновено, когато имаме основание, следовател. Благодаря, че ме осведомихте.
— И още нещо, сър — продължи мазно Кевин.
— Какво? — изръмжа отново Брандън.
— Момчетата трябва да направят още един арест.
— Още един арест? Кого, по дяволите, още трябва да арестуват?
— Шефът на отдела — Крос, сър. Очевидно той се бе опитал да попречи насила на Макконъл да се качи на кораба.
Брандън затвори очи и преброи до десет.
— Макконъл наранен ли е?
— Явно не, сър, просто е малко поотупан. Въпреки че Крос е отнесъл някое кроше и си е докарал синьо око.
— Добре. Кажи им да освободят Крос да се прибере вкъщи. И още, нека му предадат да ми се обади утре сутринта. Ясно ли е, следовател? — Брандън отдалечи слушалката и целуна жена си, която бе оправила завивката и се бе увила като мечка, готвеща се за зимен сън.
— Ммм — измърка Маги. — Сигурен ли си, че трябва да ходиш?
— Това не е представата ми за най-подходящо време, но, повярвай ми, искам да съм там, когато доведат този затворник. Той е типът хора, дето всеки момент могат да рухнат.
— Проблем ли има с равновесието?
Брандън мрачно поклати глава.
— Не неговото равновесие. Други хора понякога стават малко неуравновесени, любов моя. Вече имаме един белязан от нощното дебнене. Не мога да рискувам повече. Ще се разберем, като се видим.
Петнайсет минути по-късно Брандън се бе упътил към залата на екипа по убийствата. Кевин Матюс се бе отпуснал върху едно бюро в дъното на стаята, с глава, сгушена между ръцете. Когато Брандън се приближи, той чу лекото дишане на Кевин. Чудеше се кога някой от екипа за последен път бе имал здрав сън цяла нощ. Нищо чудно, че офицерите се уморяваха и ставаха заядливи при липсата на резултати. Затова и допускаха сериозни грешки. Брандън отчаяно искаше да избегне провала, заради който името му щеше да се споменава десетки години наред като човек, допуснал сензационна съдебна грешка. Готов бе на всичко, за да го избегне. Имаше само един проблем около това, размишляваше той с кисела физиономия, докато седеше срещу Кевин. За да бъде в течение на всеки ход от разследването, той трябваше да работи също толкова абсурдно много часове, което водеше именно към погрешните преценки, които искаше да избегне. „Параграф 22“. Беше прочел тази книга преди няколко години, когато Маги бе решила да ходи на вечерно училище и да вземе всички изпити, които никога не бе успяла като ученичка. Беше му я препоръчала като чудесно четиво — забавно, грубо, с остра сатира. Той я намираше твърде болезнена. Напомняше му за работата му. Особено в нощи като тази, когато иначе нормалните мъже се превръщаха в главорези.
Телефонът иззвъня. Кевин се размърда, но не се пробуди. Брандън направи гримаса на съчувствие, протегна се и вдигна слушалката.
— На телефона е Брандън, отдел „Убийства“.
Последва моментна объркваща тишина. После един напрегнат глас му съобщи:
— Сър, сержант Мерик се обажда. Попаднахме на нов труп.
Замъкването на Гарет до „Карлтън Гардънс“ беше далеч по-лесно, отколкото предполагах. Разузнаването ми беше старателно. Както смятах, успях да се добера до избраното място по труднопроходимия градински път. Това, което не беше включено в сметките, беше дългата коледна ваканция. Пътят бе блокиран от два метални стълба, забити в асфалта и заключени на мястото с тежки катинари. Вероятно можех да се промъкна отстрани, тъй като джипът нямаше да има проблеми да премачка дребните храсталаци, които ограждаха пътя. Но неизбежно щях да оставя следи от гумите, а сигурно и малки люспи боя. Нямах намерение да се оставя точно Гарет да ме лиши от свобода, така че отхвърлих този вариант. Паркирах джипа до склада отзад, където работниците по поддръжката на парка държаха инструментите и оборудването си. Там поне оставах незабелязан и от двете посоки — и откъм пътя, и откъм парка. Нямаше много хора в тази коледна нощ около два часа, но сигурността беше над всичко.