Последният запис за прилагането на това наказание датира от 1238 година в Англия, когато някакъв дребен благородник нахлул в кралските територии в Удсток, възнамерявайки да убие Хенри Осми по време на лов. За да демонстрира на всички други потенциални изменници, че кралят се отнася сериозно към опитите за покушение срещу живота му, непокорният мъж бил осъден да бъде разчленен от коне, а след това обезглавен.
Друго, пак кралско убийство, е предизвикало същата участ в средата на осемнайсети век. Името на убиеца просто трябва да е било предзнаменование. Франк Дамиенс е пронизал крал Луи Петнадесети във Версай. Присъдата му гласяла: „Гърдите, ръцете, бедрата и прасците му трябва да бъдат жигосани с щипци; дясната му ръка, държала ножа, с който е извършено нападението, да се изгори в сярна киселина; след това във врящо олио, разтопено олово; смола и восък, смесени със сяра да се излеят в раните му и накрая тялото му да бъде дърпано и разчленено от четири коня.“
Според записките за екзекуцията тъмнокафявата коса на Дамиенс побеляла от ужас, докато извършвали мъченията. Казанова, онзи, великият любовник, пише в спомените си: „Наблюдавах ужасната сцена четири часа. Но на няколко пъти бях принуден да извърна главата си и да запуша ушите си, когато чувах неистовите му писъци при откъсване на половината му тяло.“
Очевидно не можех да се сдобия с чифт коне долу в мазето, така че трябваше да се справя със собствените си уреди. Построих система от въжета и скрипци, прикачена за тавана и пода и свързана с една от онези лебедки, които използват на яхтите. Всяко въже завършваше с по една стоманена окова и щеше да обхване китките и глезените. Като нагласих дължината и тежестта на въжетата, провесих Дамиен във въздуха, а стиснатите му в окови крайници бяха разпънати в едно масивно човешко Х. Жалките му гениталии висяха в средата като нещо, наподобяващо карантия в месарски магазин.
Хлороформът имаше по-лош ефект върху него, отколкото върху другите. Веднага, след като дойде в съзнание, той започна да повръща постоянно, което не беше лесна работа, когато висиш във въздуха на метър от земята. Добре, че махнах преди това кърпата от устата му, защото в противен случай той щеше да се задави от собственото си повръщане. Това щеше да ми изиграе лош номер, лишавайки ме от задоволството да се насладя на мъчението му.
Естествено, беше напълно объркан. Нямаше никаква представа защо бе тук.
— Защото аз те избрах — обясних лаконично. — Просто не си имал достатъчно късмет да си избереш друга професия. Сега имам намерение да те разпитам, както вие разпитвате заподозрените си.
Докато се лутах из кухнята на леля Дорис и търсех напосоки нещо, което щеше да ми бъде полезно, се натъкнах на формичките й за сладки. Спомнях си го много добре. Всяка година нейният последен коледен сладкиш ставаше произведение на изкуството, непостижимо, за който и да е пекар от Брадфийлд. Веднъж чичо Хенри я извика, докато тя правеше големия сладкиш, и аз взех торбичката с формичките с намерението да помогна. Едва ли имах повече от шест години. Когато тя се върна от противната селскостопанска работа и видя усилията ми, направо обезумя от ярост. Грабна кожения ремък за точене, който чичо Хенри използваше, за да остри бръсначите си, и така ме нашиба с него, че ми прокъса ризата. После ме заключи в стаята, лиши ме от вечеря и ме забрави за двайсет и четири часа само с една кофа, в която да пикая. Сега знаех, че най-после намерих подходяща функция за безценните й формички.
На тавана бе прикачена горелка, така че лесно можех да нагрявам приспособленията и да жигосвам Дамиен точно така, както екзекуторът е правил с адаша му Дамиенс преди двеста и четиридесет години. Имаше нещо много красиво в начина, по който кожата му разцъфваше в алени звезди, когато нагрятата до червено метална розетка се допираше до бледата му кожа. Оказа се също изненадващо ефективно. Каза ми всичко, което ме интересуваше, и един куп глупости, за които и пет пари не давах. Съжалявах само, че не е бил пряко включен в разследването на последното ми произведение. Но успях да се уверя колко безпомощни и неориентирани са ченгетата.
Реших да захвърля останките от Дамиен отново в Темпъл Фийлдс. Използвах времето от Гарет насам, за да намеря други безопасни места за остатъците от произведенията ми. Задният двор на „Кралицата на сърцата“ се оказа съвършен за целта — уединено и изолирано през нощта. Но на сутринта щеше отново да се превърне в оживено място, така че Дамиен нямаше да вкочанясва на студа твърде дълго време.