Беше назряло времето за нова игра. Някъде в подготовката на всичко това, малко след Адам, се качих един ден на тавана. Отворих един стар сандък, който съдържаше съхранени от мен вещи, части от миналото ми. Едно от нещата, които открих, запазено като сувенир, бе кожено яке, подарено ми от инженера на един съветски кораб вместо пари за една нощ, която той скоро няма да забрави. Има вид и се смята за нещо много различно от всичко, което видях в тази страна. Започнах да цепя кожа от ръкава, докато не получих нещо, което би могло да мине за закачено на пирон или остър ръб на ключалката. Чувствах задоволство. Пъхнах парчето в чекмеджето. После нарязах останалото яке на парчета, напъхах го в една найлонова торба с черупки от яйца и обелки от картофи. След това подкарах колата към града, докато намерих желязна кофа — вагонетка, където я хвърлих. Докато се наложеше да използвам уловката, за да ги заблудя, остатъците от якето ще бъдат дълбоко погребани на неизвестно място.
Не можех да овладея тръпката на задоволство, която ме изпълваше при мисълта за това колко време и усилия щеше да загуби полицията, докато се опитваше да разбере откъде се е появило това странно парче кожа. Но никога няма да могат да го свържат с мен. А и никой в Брадфийлд не ме е виждал никога да го нося.
Този път гласността освети всичко, което постигнах до тук. Най-накрая полицията се предаде и призна, че зад всичките четири убийства стои един мозък. Най-сетне бяха разбрали, че е време да ме възприемат на сериозно.
След като Дамиен бе премахнат и вкаран в компютъра ми, оставаше един човек, с когото все още имах работа, преди да се върна на първоначалния си проект. Не можех да открия мъж, който да ме заслужава. Мъж, който да сподели живота ми като равен и уважаван партньор. Не и докато не накажех онзи, който публично се бе отнесъл към мен с такова пренебрежение.
Доктор Тони Хил, глупакът, който дори не разбра, че Гарет Финеган е един от моите трупове, бе новата ми цел. Той ме обиди. Беше ме облял с презрение, отказвайки да признае постиженията ми. Нямаше си и представа за калибъра на мозъка, срещу който се бе изправил. Щеше да се наложи да си плати за арогантността.
Премахването му бе истинско предизвикателство. Не би ли било за всеки така?
Петнайсета глава
Не могат ли да продължат с доброто старо прерязване на гърлата, без да въвеждат такива отвратителни новости?
Звукът на силно ревяща тълпа посрещна Карол, когато затвори вратата на апартамента зад себе си. Майкъл се бе проснал на едно от канапетата и дори не откъсна поглед от телевизора, който предаваше ръгби мач.
— Здрасти, сестричке! Инфарктен мач! След десет минути свършва и целият съм твой.
Карол хвърли поглед към екрана, където калните гиганти в английски и шотландски цветове се хвърляха по земята в свирепи хватки.
— Много технично, няма що! — промърмори тя. — Ще си хвърля един душ.
Петнадесет минути по-късно брат и сестра споделяха една бутилка вино.
— Имам една разпечатка за теб — каза Майкъл.
Карол се оживи.
— Нещо важно ли е?
Майкъл сви рамене.
— Не знам какво смяташ за важно. Вашият убиец е използвал предмети с пет различни форми, за да направи белезите. Разделих ги на пет отделни модела. Имате нещо, наподобяващо сърце и някакви зачатъци на букви — „А“, „Д“, „Г“ и „И“. Да ти говори нещо?
Карол неволно потръпна.
— О, да. Много. В теб ли е разпечатката?
Майкъл кимна.
— Да. В куфарчето ми.
— Ще я погледна за момент. Междувременно може ли да ангажирам отново умствените ти способности?
Майкъл пресуши чашата си и я напълни отново.
— Не знам. Аз какво ще получа за това?
— Вечеря, легло и закуска в някой мотел по твой избор през първия уикенд, в който съм свободна — предложи Карол.
Майкъл направи гримаса.
— При това положение мога да се пенсионирам, докато те чакам да се наканиш. Какво ще кажеш да ме гладиш един месец?
— Две седмици.
— Три.
— Смятай, че сделката е сключена — предаде се тя и протегна ръка към Майкъл.
— И така, какво искаш да знаеш, сестричке?
Карол изложи теорията си за компютърните манипулации с видеокасетите, които убиецът според нея правеше.