— Може би все пак идеята на Карол ще ни свърши работа — прозя се Дейв.
— Така или иначе опитахме всичко друго — отвърна Брандън с толкова потиснат глас, колкото бе смачкана и физиономията му. — Няма да се претоварим кой знае колко, ако проверим и това.
— Тя е умница, тази следователка! — отбеляза Дейв. — Ще се справи с работата. — В тона му нямаше горчивина, само умерено възхищение. Поредната прозявка деформира лицето му.
— Прибирай се вкъщи, Дейв. Кога за последен път си виждал Марион будна?
Дейв простена.
— Не започвайте пак, сър. Така или иначе вече смятах да се омитам. Нима какво повече да се прави. Ще дойда утре, за да довърша прегледа на списъците с всички тези компютърни дистрибутори.
— Добре, но не много рано. Ясен ли съм? Обърни малко внимание на семейството си. Закуси с тях.
Преди да се вслуша в собствения си съвет, Брандън искаше да прегледа още веднъж показанията на свидетелите и впечатленията на следователите. Не можеше да повярва, че там не се спотайваше нещо, което би им дало възможност да направят първия удар. Когато прехвърли половината купчина, откри, че му е почти невъзможно да се насили, за да продължи с останалата част от камарата. Перспективата да се пъхне до топлото тяло на Маги му се струваше в момента изключително привлекателна.
Брандън въздъхна и се концентрира върху следващия лист. Подробното му проучване бе прекъснато от настоятелния звън на телефона.
— Брандън — въздъхна той.
— Сержант Мъри се обажда, сър. Извинете, че ви прекъсвам, но в момента в участъка няма никой от следователите. Работата е там, че при мен има един господин, с който, мисля, че ще поискате да говорите. Съсед е на Дамиен Коноли, сър.
Брандън бе вече скочил от стола си.
— Тръгвам!
Мъжът в чакалнята бе седнал на дървената пейка, която опасваше стената. Беше с наведена глава и набола груба черна брада покрай устата си. Когато Брандън се приближи, той вдигна поглед. Гонеше трийсетте според преценката му. Загорял от слънцето, с тъмни кръгове под очите. Съдейки по скъпия му, но в тъмни тонове костюм, вероятно бе бизнесмен. Копринената му вратовръзка се бе килнала настрани под разкопчаното копче на ризата. Със зачервени от безсъние очи, той имаше смачкания вид на човек, който е пътувал толкова дълго, че вече е забравил кой ден е и в кой град се намира. Окаяната картинка на някой, който беше по-зле от него, сякаш изпълни Брандън със свежи сили.
— Господин Хардинг? — попита той бодро. — Аз съм Джон Брандън. Заместник-шеф на полицията, отговорен за провежданото разследване по смъртта на Дамиен Коноли.
Мъжът кимна.
— Тери Хардинг. Живея през две врати от Дамиен.
— Дежурният сержант ми съобщи, че може би имате някаква информация за нас.
— Точно така, сър — съгласи се той с глас, дрезгав от изтощение. — Видях един непознат да изкарва колата на Дамиен от гаража му в нощта, когато бе убит.
Работата ми по случая Тони Хил бе започнала, преди още да свърша с Дамиен Коноли. Изглеждаше ми доста поетично и романтично, че както при Дамиен, така и неговото име бе отдавна в списъка на потенциалните партньори. Ако се нуждаех от някакъв вид потвърждение, че правилно го наказвам, точно това стигаше.
И така, вече знаех къде живее, къде работи и как изглежда. Знаех по кое време сутрин напуска къщата, кой трамвай хваща до работата си и колко време прекарва в тесния кабинет в университета.
Осъзнах колко гладко беше вървяло всичко до тук, когато нещата започнаха да ми се изплъзват в посоки, които не бяха предвидени и не ми харесваха. Предполагам, че допусках грешка, като подцених глупостта на полицията срещу мен. Никога не ми беше и минавало през ум, че между ченгетата на Брадфийлд има голям мозъчен потенциал, но развоят на събитията от последните дни шокира и мен дори. Бяха арестували невинен човек!
Невероятната им липса на интелигентност и възприемчивост можеше да се сравни само с медиите, които ги следваха безпрекословно като овце. Не можех да повярвам на очите си, когато прочетох в поредния брой на „Сентинъл Таймс“, че един мъж е в панделата, при което е пострадал полицейски служител. Как, по дяволите, можа да им го роди главата, че някой като мен, който е вземал толкова много предпазни мерки, ще свърши в някаква улична разправия в Темпъл Фийлдс? Това бе обида за моята интелигентност. Дали наистина ме смятаха за някой неконтролируем пубер хулиган?