— Досега не съм попадал на полицай, с когото да имам желание да работя повторно.
— Дори ако навляза в личните ти територии? — попита тя с горчив тон, като в същото време се мразеше за това, че бърка с пръст в раната и продължава да чопли болната тема.
Той пое дъх.
— Мислех, че се съгласихме да бъдем просто приятели. Знам, че аз…
— Добре! — прекъсна го тя, като се проклинаше, че подхвана този разговор. — Мога да завързвам и приятелства. Какво ще кажеш, кой според теб има най-големи шансове да спечели купата на открития шампионат по тенис в Брадфийлд?
Изненадан, Тони се завъртя на мястото си и се втренчи в Карол. Забеляза дяволитата усмивка в ъгълчетата на устните й. Изведнъж и двамата избухнаха в смях.
Последните заплахи от правителството към затворническата администрация доведоха до това, че надзирателите от затвора „Барли“ бяха започнали да работят по правилата. С други думи, това означаваше, че от двайсет и четири часа затворниците бяха тормозени само двайсет и три. Стиви Макконъл лежеше проснат по корем на леглото си в килията. Нападението, което преживя, му донесе две посинени очи, две пукнати ребра, повече натъртвания, отколкото можеше да преброи и такова сексуално нараняване, което правеше сядането невъзможен вариант за него. Беше помолил управата за единична килия и сега го бяха преместили.
Нямаше никакво значение колко протестираше, че той не е Странния убиец. И пазачите, и пандизчиите пет пари не даваха за воплите му. Осъзна, че надзирателите се отнасяха към него с по-голямо презрение, отколкото към останалите, когато чу отварянето и затварянето на другите килии. Но при него не благоволи да дойде никой, за да го освободи от смърдящата кофа с нечистотии, която го тровеше от ъгъла. Вонята беше някак по-натрапчива и отвратителна, отколкото която и да е от десетките обществени тоалетни, където Стиви Макконъл водеше непознати за секс.
Доколкото можеше да схване, чакаха го мрачни перспективи. Самият факт, че е зад решетките, беше достатъчен, за да бъде виновният в очите на повечето хора. Вероятно целият свят бе убеден, че Странния убиец бе взел последната си жертва, след като сега Стиви Макконъл бе в затвора. След като го освободиха от първия разпит, той, колкото и да бе болезнено за него, осъзнаваше, че всички в работата му, и колеги, и клиенти, щяха да го избягват, отказвайки дори да срещнат погледа му. Достатъчно бе да седне за едно питие в барчето в Темпъл Фийлдс, където бе редовен посетител години наред, за да установи, че солидарните иначе гейове също мистериозно го бяха напуснали. И полицията, и пресата очевидно смятаха, че той е техният психопат. И докато не хванеха Странния убиец, Брадфийлд едва ли можеше да бъде нормално място за живеене за Стиви Макконъл. Решението да се премести в Амстердам, където един бивш негов любовник имаше салон за бодибилдинг по това време, му изглеждаше най-разумно: Изобщо не му бе минало през ума, че може да го следят.
Иронията, че всичко това му се случи тъкмо защото се беше притекъл в защита на един полицай. Той се засмя горчиво. Онова отворено ченге вероятно броеше „благословиите“ му, които Стиви изпрати по негов адрес, придружавайки ги с удари с тухли. Сега си мислеше, че единственото, за което извади късмет от тази история, бе, че така е на сигурно място, за да не се превърне в следващата жертва на Странния убиец. Но в действителност Стиви Макконъл се оказа единствената жертва през онази нощ. А и нямаше никакви изгледи за подобрение на положението. Дори шокираното му семейство не искаше и да чува за него според адвоката му. Докато лежеше там и безстрастно обмисляше бъдещето, той стигна до решението. Намръщи се от болка, когато се преобърна на леглото и свлече ризата от себе си. Трепереше при пронизващото пробождане в ребрата си. Със зъби и нокти той старателно разпра ръба на дънките си. След това на заострения край на една пружина разцепи материята така, че да може да я разкъса на тънки ивици. Навърза ги една за друга. Омота единия край на импровизираното въже около врата си в здрава примка. Качи се на горния креват. Върза другия край на късото въже за рамката на леглото.
Накрая, в девет и седемнадесет, в една слънчева неделна сутрин, той се хвърли с главата напред през ръба.
Подобно на западаща компания, която бе спечелила животоспасяваща отсрочка за всичките си дългове, така и улица „Скаргил“ се бе оживила от развълнувано тичане нагоре-надолу. В центъра на всичко това беше стаята на екипа „ХОЛМС“, където полицаите, забили поглед в екраните, обработваха новата информация, оценявайки новите съответствия, които системата изхвърляше.