Брандън кимна.
— Добре обмислено, Карол. А сега защо останалите не си идем вкъщи да преоткрием как изглеждат домовете ни?
Тони се бе излегнал на канапето и се опитваше да се самоубеди, че се забавлява от гледането на телевизия, когато на вратата се звънна. Осени го надеждата, че поне някой ще му прави компания, за да го измъкне от досадното чувство на безпокойство. Скочи на крака. Отвори вратата и усмивката веднага се разля по лицето му. Но тя се стопи в ъгълчетата на устните му, когато установи, че не бе извадил късмет. На прага му действително стоеше една жена, но не беше никоя от познатите или колегите му. Беше висока, с едър кокал, с груби, резки черти и солидна квадратна челюст. Отметна дългата черна коса от лицето си и каза:
— Наистина съжалявам, че трябваше да ви обезпокоя, но колата ми се развали, а не знам къде наоколо има уличен телефон. Чудех се дали ще е удобно да използвам вашия, за да звънна на пътна помощ. Ще си платя за услугата, разбира се…
Гласът й заглъхна и тя се усмихна извинително.
Когато мярнах сержант Мерик в „Поразяващата ръка“, си помислих, че ще припадна. Наминах от там само защото знаех, че следователите от улица „Скаргил“ посещаваха тази кръчма. Исках да чуя какви клюки се носят из екипа, да ги слушам как си говорят за мен и постиженията ми. Последното, което очаквах, бе да видя едно такова познато лице, втренчено право в мен.
Седях в един закътан ъгъл, когато видях Мерик да влиза вътре. Колебаех се дали да не си тръгна веднага, но реших, че това можеше да ме изложи прекалено много на показ и той ще ме познае. А това е последното, което трябваше да ми се случи точно сега. Не смеех и да помисля, че можеше да ме последва, по каквато и да е причина. Освен това защо трябваше да позволявам едно ченге да ме прогонва от обедната ми почивка?
Но не можех да се успокоя — стомахът ми се беше свил на топка да не попадна в полезрението му, да се приближи и да ме заговори. Не се страхувах от него, но просто не исках да привличам вниманието върху себе си. За щастие той беше с двама колеги и бяха прекалено заети да обсъждат нещо. Мен вероятно. И пет пари не даваха за някой друг. Разпознах жената от вестниците. Следовател Карол Джордан. Изглежда далеч по-добре на живо, отколкото на снимка, сигурно защото косата й бе с някакъв прекрасен нюанс на русо. Другият не го разпознах, но запомних физиономията му за бъдещи срещи. Морковенорижа коса, бледа кожа, лунички, момчешки черти. И, разбира се, Мерик, който стърчеше с една глава над другите. Имаше някаква превръзка на главата си. Чудех се откъде ли си я е докарал.
Никога не намразих Мерик така, както мразех другите, въпреки че именно той ме бе вкарал в пандиза няколко пъти. Той никога не се отнасяше с мен с презрението, което показваха другите. Никога не ми се подиграваше, когато ме арестуваше. Но можех да схвана, че той все пак ме възприемаше като обект, незаслужаващ уважение. Никога не можа да разбере, че когато продавах тялото си на моряците, то беше целенасочено. Но каквото и да правех тогава, то нямаше нищо общо с живота ми сега. Бях вече друг човек, съвършено променен. Всичко, което се случи там, в Сийфорд, сега ми се струваше толкова далечно и чуждо, като нещо, видяно на кино.
По някакъв странен начин това, че бях именно сред ченгетата, които ме преследваха, бе невероятно вълнуващо. Изпитах истинска тръпка на самодоволство да седя на крачка от преследвачите си, които дори не подушваха своята плячка. Дори им липсваше достатъчно шесто чувство, за да осъзнаят, че става нещо изключително. Даже Карол Джордан спеше. А толкова много приказват за прочутата женска интуиция. Приех го като вид тест, проверка на способностите ми да ги заблудя. Идеята, че те могат да ме пипнат, беше толкова абсурдна, направа немислима.
На другия ден след тази среща се чувствах отлично, кипях от енергия и сила и затова вестникът ми подейства като удар с пясъчна торба. Вървях през главната компютърна зала, когато видях ранния брой на „Сентинъл Таймс“, захвърлен на едно от бюрата на младите инженери. „ИСТЕРИЯТА ОКОЛО СТРАННИЯ УБИЕЦ ОТНЕСЕ ПЕТАТА СИ ЖЕРТВА!“ — изкрещя в лицето ми гръмко заглавие.
Исках да беснея и да крещя, да хвърля нещо през прозореца. Как смееха?! Моите произведения са толкова индивидуални! Как можеха да сбъркат някакви тъпи малоумни подобия за мои деяния?!