Лицето на жената също не му говореше нищо. Бе твърде висока за жена. Поне метър и деветдесет, с доста едра структура. Вероятно дори майка й не би могла да я нарече привлекателна с тази голяма челюст, нос с формата на патладжан, широка уста и очи, разположени доста далеч едно от друго. Въпреки че бе добре сложена, макар и доста едра, не можеше да постигне кой знае какво с тези данни. Сигурен беше, че никога не са били в една стая заедно, въпреки че не можеше да бъде убеден дали не са се разминали на улицата, на трамвайната спирка или на двора.
Маратонките! По някаква странна причина продължаваше да се връща към тях. Само ако можеше болката да спре достатъчно дълго, за да се концентрира както трябва. Тони изпружи краката си напред, опитвайки се да облекчи агонизиращото разпъване на раменете си. Сантиметърът, който успя да спечели, обаче не беше достатъчен. Отново го сграбчи вътрешният страх и той премигна една сълза, която се откъсна от клепача му.
Какво толкова го притесняваше в тези маратонки, чудеше се той. Напрегна се максимално, за да събере цялата концентрация, на която беше способен, и отново извика в представите си образа на жената. С едно бавно озарение на Тони му просветна и разбра причината. Стъпалата бяха прекалено големи. Дори за жена с такава височина стъпалата бяха твърде големи. Веднага, щом го осени това просветление, той се сети и за ръцете. Първо черната кожа, после тънките найлонови ръкавици, които прикриваха същински лапи с дебели и силни пръсти. Човекът, който го бе домъкнал тук, невинаги е бил жена!
Карол натисна отново звънеца на вратата. „Къде, по дяволите, се е дянал?“ — ядосваше се тя. Лампите бяха запалени, а завесите спуснати. Може би се е измъкнал навън, за да си купи пица, да пусне писмо или да си купи бутилка вино. Може дори да е излязъл да си вземе видеокасета. Тя въздъхна раздразнено, завъртя се и се упъти надолу, към края на улицата. Разходи се и се върна обратно към задния двор на къщата. Предишният собственик бе съборил стената и бе залял половината площ с цимент, за да осигури здрава настилка. Тони й бе казал, че винаги държи колата си там.
Както и предполагаше, тя си бе на мястото, точно където трябваше да бъде.
— О, по дяволите! — оплака се Карол.
Мина покрай колата, приближи се към къщата и надникна през кухненските прозорци. Светлината, която проникваше през отворената врата към коридора, хвърляше бледи сенки в стаята. Никакви признаци на живот. Нито мръсни чинии, нито празни бутилки. Със слаба надежда тя натисна задната врата, но не я огря.
— Проклетник! — промърмори тя и се упъти обратно към колата. — Давам ти пет минути, негоднико, и изчезвам — каза тя и се отпусна на шофьорското място.
Минаха десет минути, но никой не се появи на хоризонта. Карол запали колата и потегли. В края на улицата тя хвърли едно око на кръчмата, разположена от другата страна на магистралата. Заслужаваше си да опита, предположи тя. Отне й не повече от десет минути, за да огледа задименото претъпкано помещение и да открие, че където и да се бе запилял Тони Хил, то не беше в кръчмата „Сбогом на армията“.
„Къде ли би могъл да запраши пеша в девет часа в неделя вечерта?“, кахъреше се Карол.
— Навсякъде — отговори си сама. — Може би не си единствената приятелка на света! Не те е очаквал. В края на краищата ти намина само за да си уредите среща за утре.
Накрая все пак се отказа и потегли към къщи. Апартаментът беше празен. Спомни си, че Майкъл бе споменал за излизане. Да, сети се тя, беше на вечеря с някаква жена, с която се бе запознал на търговския панаир. Реши да прекъсне всякакви връзки със света и да си легне. Но по-добре първо да остави съобщение на телефонния секретар на Тони, реши тя. Иначе, ако му се изтърсеше в два през нощта, без да го е предупредила, той можеше направо да си глътне езика от изненада. Телефонният секретар даде два звукови сигнала, но тя установи, че няма записано съобщение от собственика. Чуха се няколко щраквания, последваш от сигнал за свободно.
— Здрасти, Тони. Не знам дали апаратът ти работи съвсем нормално, така че не съм сигурна дали ще получиш това съобщение. Часът е девет и двадесет и аз имам намерение да си легна рано. Първата ми работа утре в кабинета ще бъде да прегледам дистрибуторите на компютърни продукти. Господин Брандън свиква утре съвещание по случая. Ще бъде в три часа. Ако искаш да се видим преди това, обади ми се. Ако не съм в общата зала на екипа, ще бъда в стаята на „ХОЛМС“.